вторник, 22 февруари 2011 г.

Жилищен блок без стълби



Този уникален монумент на архитектурната мисъл се намира в Харманли. Сградата е строена през 80.г и времето на промените я заварва недовършена.  После с нея не се случва нищо и тя просто така си стои.


Местните хора вече са свикнали с гледката, която не е съвсем непозната и на жителите на други градове в България и целия бивш соцлагер. Но все пак тук архитектурният стил на късния социализъм е много изчистен. 


По никакъв начин не е нарушен от хората, които биха евентуално могли да живеят в такова нещо и да му придадат нещо от тях. Всичко се гледа така, както архитектът го е замислил и строителите- изпълнили.


Уникалното на сгадата е липсата на стълбище, което от своя страна е довело до липса на възможност на нейната употреба и така до запазването на оригиналния и облик.


И така, този блок е като отпечатък на времето, като един архитектурен паметник на времена, които не бива да се забравят. 


Упътване за жеалещи да посетят лично: от булевард България в посока Свиленград, преди жп гарата, срещу хотел Прима се завива на дясно и после на първата пресечка в ляво.

Овчарово – Каснаково – Воден ...

или Менхир – Нимфеум – манастир :)

Краят на февруари може и да не е времето, когато се очакват най-много посетители на културните забележителности на България, но това не може да ни спре да ги посещаваме :)
Първата ни спирка трябваше да е Палеокастро, тракийското култово място известно със стоте си каменни слънца, намиращо се в непосредствена близост до Тополовград. Но въпреки (средно) голямите усилия, които положихме, за да разберем как точно се стига до там, не намерихме отбивката, а и времето не беше наистина никак подканващо и накрая се отказахме. 

Една от причините, за да се откажеме може би също беше и фактът, че в региона има повече тракийски светилища като менхир, долмени и други, така че просто го оставихме за друг път.

По пътя за Харманли има още няколко табелки, показващи посоката към някои от тези места и на около 15км преди Харманли решихме да отбиеме за село Овчарово, кадето се намира единственият менхир в България. (Някой източници говорят за втори менхир, но във всеки случай, менхирите  на местна почва са малко.) 


Както за голяма част от историята, така и за менхирите се знае много малко. Най-сигурната информация, която имаме е, че се намират в много държави. От Британските острови, през средна Европа, Сърбия, България до Израел. Като дете си мислех, че са свързани само с келтите (инфо: Астерикс :) ) Но келти в Израел? Днешните теории за предназначението на тези камъни включват използването им като жертвеници  за човешки жертви, гранични камъни, части от по-сложен иделогочески комплекс или примитивен календар.
Пътят до Овчарово не е лош и разстоянието се минава бързо. Камъкът е в дясно на малко възвишение в началото на селото.

с.Овчарово инфо
Места за настаняване (целогодишно): хотели, къщи за гости-  не, най-близко място- Харманли
Магазин за хранителни стоки (отворен целогодишно): да
Ресторант (отворен целогодишно):  не, най-близко място- Харманли

Менхирът е в началото на селото в дясно от асфалтирания път- достъпен с автомобил целогодишно, билет за вход- няма

Нимфеум в Каснаково

Каснаково е малко селце, намиращо се в дясно от пътя Хасково – Пловдив, на около 10 км от Хасково. Отбивката за селото е в края на село Клокотница. В самото Каснаково от време на време има табелки, но общо взето в този случай и интуицията ще ви доведе до правилното място. Ако случайно ви изневери, питайте някой местен.
Нимефум е храм на водата, каквито са строени до извори, а википедията казва, че в раннохристиянските времена са били използвани и като баптистериум.




Нимфеумът в Каснаково е бил част от вила на ромеизираният тракиец Тит Флавий Бейтюкент Есбенериос, чието име е изписано в камъка над изворчето. Мястото датира от II. век след Христа и също като менхира в Овчарово е уникално за България.




Малкият инфорамиционен център преди самия нимфеум беше затворен. Единствената информация, оставена на врата беше, че понеделник и вторник са неработни дни за центърчето. Явно и петъците поне през февруари не се падат много работни. ;)

с.Каснаково инфо

Места за настаняване (целогодишно): хотели, къщи за гости-  не, най-близко място Хасково
Магазин за хранителни стоки (отворен целогодишно): да
Ресторант (отворен целогодишно):  не, най-близко място Хасково

Нимфеумът е достъпен с автомобил целогодишно, билет за вход- няма
В непосредствена близост до него има закрити беседки и скамейки- подходящо за пикник място, носете си храна и вода
Информационен център при нимфеума- няма информация за работно време

Манастирът в село Воден

Малко разочоравани от факта, че се разминахме с Палеокастро, решаваме да посетим село Воден на 16 км югоизточно от Болярово. На главния път Болярово – Елхово в посока Елхово има голяма информационна табела за „култовия комплекс” във Воден. Отбивката за Воден е на разклона за село Мамарчево. От разклона до Воден има около 12 км. И така навлизаме отново в Странджа,  която малко по малко се превръща в любимия ни край на България. По пътя минаваме през село Малко Шарково, кадето има красива църква, но не се спираме там.
Воден ни впечатлява с изчистената си архитектура и асфалтирани улици, но за съжаление, цялостният му вид говори за економически спад в последните десетилетия. Караме все по главния път и стигаме до черква, построена в същия стил като в съседното М. Шарково.

В селото се срещат и упътващи табелки, но пред църквата има разклон и се налага да попитаме за правилната посока, която е на дясно. След около 2 км стигаме до един мост. Малко преди моста има отбивка на ляво и табелка, потвръждаваща думите на местните хора за местонахождението на „разкопките”,  както  наричат целта на нашето посещение.
Пътят, водещ до комплекса, е от едър чакъл и е дълъг около 3 – 4км. Подминаваме дървена постройка с български флаг, за която имаме съмнения, че е информационният център, към който ни насочваха тебелките по пътя, но работно време или нещо подобно не виждаме никаде. Продължаваме с колата по чакъла и правим втора навигационна грешка този уикенд.
Чакълът свършва някак си насред нищото и по-нататъчният път е просто един черен горски път. Не виждаме никакви табелки или знаци, спираме колата и продължаваме пеша. След около 30-минутна разходка в хубавата гора и след смс от М-тел, който ни информира за цените на изходящите повиквания в Турция, ни се налага да признаем втори неуспех в търсенето на културни паметници през последните 3 дни.
Обвзема ни малко скептично настроение. Съжалявме за недостига на време, никаквата ни екипировка и слабата информационна подготовка и се връщаме към колата. Ако имахме повече време, храна, екипировка, сигурно щяхме да продължим разходката и да намерим култовия комплекс...
Стигаме до колата и преди да потърся ключовете, поглеждам нагоре по нанагорното. И какво да видя?? Останки от крепостни стени. Щрак. Лампичката вече запали.
Отново ни залива ентусиазъм и изкачваме връхчето, за да видим останки от манастир от XIV век.



В последствие от интернет разбираме, че мястото е сочено за првоначален източник на исихазъма в България. Тезата подкрепя и фактът, че центърът на явно християнски храм (виждат се останките на трите апсиди) се намира под земята, в пещера. 


Задавеме си въпросът защо на някои места се говори за манастир, на други- за култов комплекс. Едниственото обяснение, до което стигаме е, че исихазъмът,  който се смята за еретично отклонение от православната църква, е може би причината за избора на по-неутралното „култов комплекс” пред манастир.
 До дъното на  пещерата има 34 стъпала и е разположена на 3 нива. Опитвам се да си светна малко със светкавицата на фотоапарата, но без фенерче не се вижда особено много.
Мястото диша с тайнственост и мистика. Тясното каменно стълбище постепенно изчезва в тъмнината. От страни има издялани ниши в скалата, които приличат на погребални ниши. Но това са наши догадки. Интернет твърди, че от страни на стълбището е имало пейки за почивка или медитация и молитва на монасите исихасти.  Излизам пак на повръхноста и се чуствам като Индиана Джоунс :)


Във Воден има наистина много красиви къщи. За втори път си го казвам и ми се иска да снимам и някой от тях. Но деня почти е свършил вече, не е достатъчно светло за снимките. Отиваме си с уговорката, че ще се върнем отново, за да снимаме къщите.

News update! : през април се върнахме и снимахме къщите. :)
http://patuvaj.blogspot.com/2011/04/blog-post.html

P.S. До предполагаемия информационен център има и уптъваща табела за велопътека, за която съм сигурен, че минава през много красива местност, все пак от тук започва Странджа. Но докъде е маркирана ... Ако някой я е проучвал, да пише.

с. Воден инфо
Места за настаняване (целогодишно): хотели, къщи за гости-  не, най-близко място с. Шарково, Болярово или Елхово
Магазин за хранителни стоки (отворен целогодишно): да
Ресторант (отворен целогодишно):  не, най-близко място Болярово

Култовият комплекс е достъпен с автомобил целогодишно, билет за вход- няма
Намира се вляво на хълмчето, където свършва чакълираният път.
Носете си фенерче, ако искате да слезете в по-долните нива на пещерата под олтара!

четвъртък, 17 февруари 2011 г.

Маскараден фестивал "Кукерландия" в Ямбол: 4-6 март 2011

Ако някой е пропуснал фестивала на кукерите в Перник (като нас например :) )  ето още един шанс:

http://www.bgizlet.com/index.php?option=com_content&view=article&id=2156:-qq-4-6-2011-&catid=80:2009-09-10-12-00-52&Itemid=80

Надяваме се да направим много снимки и един  хубав пост за Кукерландия 2011. :)

За TILT, или малко офтопик :)




Още от древния Рим е известно, че народът се нуждае от panem et circenses (хляб и зрелища). Хапваме набързо пица в Бургас и тръгваме към киното. Естествено няма да подминем единственото целогодишно функциониращо кино в най-добрия град за живеене за 2010, че и в най-голямата по територия област в България, без коментар, но сега е дума за новия български филм TILT.

От известно време отделяме внимание и на родното кино, не за друго, а защото си струва :). Стискаме му палци и винаги с голямо любопитство очакваме появата на нов български филм в киносалона до нас.
Свикнали с лицата на главните герои от сериала Стъклен дом и лекичко поощрени от рекламата на TILT по телевизията се радваме на факта, че премиерата в нашето кино съвпада с премиерата в останалата част на България. Интересът от страна на зрителите е голям и за наша изненада не успяваме да си купим билети за първата прожекция на деня и се налага да тръпнеме в очакване в едно кафене на близо, докато не дойде време за следващата, за която има няколко свободни билета.  (Данните от родния Бокс офис показват че между 11.02. и 13.2. TILT води като най-касов филм по българските кина за уикенда).
Няма да издавам много за действието на филма, ще кажа може би това, което всички позаинтересували  се малко за филма вече знаят. Става въпрос за любовна история на фона на историческите промени около и след 1989г в България и цяла източна Европа.
Хареса ни играта на актьорите, хареса ни музиката, хареса ни камерата. С една дума филмът си е хубав, завръшен, направен по всички правила на киноиндустрията. Единственото според мене слабо място е разказваната история.
Защото това все пак е любовна история. Нищо против любовните истории. Има и силни любовни истории като Маргарит и Маргарита или класики като Ромео и Жулиета. Но изтъркани любовни истории не са точно любимият ми кино жанр. А и колкото по-изтъркана, толкова по-обиждаща интелекта на зрителя е една история. На края останах с впечатление, че нещата някак си не биха се развили по такъв начин, а и че подобно нещо сме го гледали вече много пъти.
Филмът имаше добър шанс да рефлектира по някакъв начин върху така наречения преход, но не го направи. Избра го просто за фон. Историята би могла да се развива в средновековна Германия или на някой лунна база в 24. век, без да се налагат изменения, освен на декора. Защото така, както много хора нямат мнение за случилото се тогава, така и филмът не търси да каже нещо по въпроса.
Явно още трябва да мине време, докато видим филмов разказ, кристализирал от независимо и аргументирано мнение за новата история на България. А, за да се разказва добре историята, сигурно ще има и любов, драматизъм, малко хумор, общочовешки теми и т.н., но филмът няма да е фокусиран изцяло върху  тях. Или пък ще гледаме филм за любов като най-хубавото и прекрасно човешко чувство, който ще се разиграва в някаква неотразявана досега в бълграски филм среда, или нещо друго? Каквото и да е. Но се нагледахме на  консерватизъм в бг киното и страх как ли би приела публиката един малко по-авантгарден филм.
Сега е моментът, когато българското ново кино е набрало скорост, хората отиват на кино не, за да се успокоят, че мисловно все още не сме стигнали до никъде. Отиват, защото искат да видят новия български филм. А това дава на авторите възможност за изява, за поставяне на най-различни теми. А тази възможност,  когато ентусиазмът се стопи, вече няма да я имат нито те, нито ние.
Жалко.

Русокастро - Дебелт - Пода



Придържайки се към успешната формула история + природа, за тази събота избираме крепостта Русокастро и защитената местност ПОДА. Времето пак е слънчево и не ни се иска да прекараме по-голямата част от излета в автомобила, затова отново оставаме в Бургаска област и тръгваме от Бургас към село Русокастро.
От малките сипматични селца по пътя (Константиново, Ливада, Тръстиково) лъха прекалено спокойствие. Те  нямат нищо общо с лъскавото туристическо Черноморие и въпреки близостта си с него остават битуващи по български- неизмазани къщурки, спретнати градинки, тук-там някое животинче  и тук-там някой остаряващ жител по улиците.
Е, добре, че поне има някого по улиците, защото се оказа, че към крепостта Русокастро в едноименното село табела няма и се наложи да разчитаме на благосклонността на местните хора. Упътиха ни- от селото все направо, докато вляво не видим хълма с крепостта. (Странно, но факт- винаги, когато попиташ за пътя, се оказва, че е все направо, докато стигнеш и винаги, когато не попиташ и разчиташ на валидността на този извод, излиза, че е трябвало някъде да отбиеш :) ).


Та- крепостта се намира на около 2 км от селото само по главния път, докато вляво не се покаже възвишение с бяла църквичка, а на самия път- малък мемориал на победата на цар Иван Александър над византийската армия 1331 г. Оставяме колата при паметника и поемаме по хълма нагоре.
Изкачването продължава около километър. Чудим се защо няма кафява табела, която да насочва към историческата забележителност. Когато стигаме до горе, вече изказваме предположение- разкопките са в начален стадий- виждат се само основи на сгради, вероятно останки от некропол и руини на крепостни стени.


  
Разкопките, започнали 2006г.,  заплашват да продължат цели 50 години (!?  може би заради проблеми с финансирането и оттам с  археологическите темпове).  Вероятно поради тази причина все пак малки временни табели, принтирани на А4 има: църква от 10 в (на нейно място е построена нова), костница, крепост Русокастрон.
На най-високото място от хълма се вее и поовехтяло родно знаме. Обикаляме из останките, стените са изградени от камък с червеникав оттенък, заради което и крепостта е известна с името Чеврената крепост (лат. Ruso- червен, пурпурен,  castron- крепост). Гледката оттам е впечатляваща, чак изненадваща.


Още по-изненадваща е малката пещеричка, която откриваме по една от табелите- пещарата на Змея и мома Руса или още известна като Змейов камък.




До нея  от църквата води стръмна пътечка, оформена с камъни. Самата пещера е по-скоро дупка, но за нас беше приятен бонус!




Цялата обиколка из останките на Русокастрон ни отне околко час, денят е още пред нас- продължаваме към Дебелт и по-точно- към античен град Деултум.

Към града има пряк път от село Тръстиково (7 км), но пътят не е ремонтиран скоро и в момента е ужасен. Друго разочарование в Дебелт- там за Деултум кафява указателна табела има, но се оказва, че музеят и руините на Деултум са затворени за посещение през зимата и охраната ни покани отново май месец... Целият комплекс (вижда се от пътя Бургас- Средец) изглежда доста запуснат, но обещаваме в стил Господари на ефира да проверим тая работа отново на пролет :), а сега- през селцата Присад,  Димчево и Маринка към ПОДА.

Този маршрут е хубав, показва типично страндженски пейзаж, но за сметка на това пък пътят предлага типично лунен терен- дупки, големи колкото кратери, въобще- подходящ за туристи, които не обичат колата си.
Поизмъчваме се малко, но скоро сме в Димчево. Спираме за кратка разходка. Тук вече предприемачите съвсем не спят- селото е в Странджата на брега на езерото Мандра и новите комплекси с вили за продан изглеждат току-що завършени. 


От село Маринка, тук учудва фактът, че улиците имат имена :), отбиваме по пътя  към Бургас и спираме при Центъра за наблюдение на птици ПОДА в защитената местност със същото име (отбивката е  при общинския приют за кучета).


Това е чудесно местенце!  Въпреки че защитената част от тази местност е само 1 км и късната зима не е най-подходящият сезон за наблюдение на птици,  там видяхме 2 вида корморани, чайки, лебеди,  няколко вида гъски и скален орел.


Центърът предлага бинокли и далекогледи, без които малките корморани, гнездящи в ниските дървета, изглеждат като наелонови отпадъци :). Разхождаме се до дървените будки за наблюдение и стигаме до красив плаж, осеян с миди и рапани.




Романтично, само да не беше гледката към пристанището за товарни кораби отсреща.
И тук ще се върнем след няколко месеца, защото остават необходени кътчета: в далечината се виждат руини от крепост и горичка, а сега е време за малко култура.



Русокастро инфо:
Места за настаняване (целогодишно): хотели, къщи за гости-  не, най-близко място- Бургас     
Магазин за хранителни стоки (отворен целогодишно): да, в с.  Русокастро
Ресторант (отворен целогодишно):  не
Крепостта Русокастрон е подходяща за пикник, има закрити беседки- носете си храна и вода, билет за вход- няма

ПОДА инфо:
Места за настаняване (целогодишно): хотели, къщи за гости-  в Бургас
Магазин за хранителни стоки (отворен целогодишно): най-близко- бензиностанцията срещу ПОДА или село Маринка
Ресторант (отворен целогодишно):  не
Работно време: всеки ден 10.00-17.00
Цена на билет за вход: възрастни: 3.60 лв, деца и ученици: 1.20 лв
Цена на беседа: 12 лв


Разстояния:
Бургас- Константиново 10 км-  Ливада 5 км- Тръстиково 4 км - Русокастро 4 км
Русокастро- Тръстиково 4 км- Ливада 4 км- Дебелт 7 км- Присад 12 км– Димчево 4 км- Маринка 6 км- ПОДА 6 км - Бургас

понеделник, 14 февруари 2011 г.

Психоанализа и кисело мляко

В нашето до вчера село, днес градче през зимата е много спокойно. Всички са си починали от изтощителния и хектичен летен сезон и по някое време вече им личи как се чудят какво да правят. За някой това е болезнен процес, други се справят много по-добре. Но общо взето мъченията привършват с идването на късната пролет и началото на новия туристически сезон, който превръща населеното място в град поне по брой жители.
И така след като преброих птиците, прелитащи  над плажа, участвах в последното пиене в последната отворена кръчма, оставам сам със себе си. Както и всеки останал от местните. Не така стоят нещата с хората, които имат целогодишна работа. Най-често това са продавачите и персоналът  в магазините за хранителни стоки, които гледат нас, останалите и нашите метаморфози през годината. От изтупани, прилежни, спретнати служители на голями фирми, бързащи с изморени лица през целия сезон от сутрин до вечер до бавно ходещи, небрежно облечени, непукисти, наслаждаващи се на слънчевите лъчи на хубав късно януарски ден.
Те знаят че промяната е комплексно нещо, с видими елементи и скрити елементи. Те знаят, че до вчера нормалният  клиент на магазинчето или заведението им днес вече може да е пияница или изперко, може да е станал заядлив или пък, ако е свършил парите от лятото, може да свие по нещичко полезно или просто така, за спорта. Това естествено налага мерки. Един магазин например е взел цели 2 охранителя  да пазат ред и стоката в магазина. За разлика от друг, кадето продажната площ е прблизително 3-4 пъти по голяма, но пък по правило има една касиерка и един складов-помощник консултант-общ работник за всичко. Охраната сякаш е усетила разпускането на дрес кода извън сезона и имат доста непран-небръснат вид, който единят от тях подчертава с  тояга. Дървена, около метър и двайсет висока, някъде три- четири сантиметра дебела тояга, за която съм абсолютно сигурен, че би всяла ред във всяко едно стадо овце, кози, дори и за крави става. 
Ето за какво ни имат в магазина. Идваме с портмонетата си-напращяли вимета с пари и те са там, за да ни подоят, обаче всичко става при строг европейски режим, непозволяващ никакви нередности или недисциплина, почти като в Германия.

Дошъл съм за нещо млечно.

На щанда за млечни продукти получих халюцинация. Илюзия. Отрицание. Прозрение. Примирение. Добре, че половинката ми беше с мене и ме увери, че нещата са, както се казва, в англоезичната среда на ИТ технологиите „WYSIWYG”.  Да, миличък, повярвай на очите си.
Изборът е между няколко вида кисело мляко, за които се уверихме, че става въпрос за кисело мляко, а не за „хранителен продукт” с подобие на кисело мляко, както ни обучи едно нещо, което изглеждаше като кашкавал, но в същност беше кашкавалена фата моргана, която изчезна веднага след разопаковането на продукта. Но защо, каква е идеята, кой ли е отговорен за имиджа на кисело мляко, произведено по новия БДС, с любопитното име Табу? (?????). Да асоциираме малко.


Опаковка с преобладаващ син фон и златни звездички ... това е Брукселска Европа. Българският  трикольор, изрисуван с три небрежни движения на имагинерната четка сигурно внушаващ оптимизъм, лекота на битието и необремененост на българина. И за капак името. Табу. Сега кое от всичкото е Табу? Европа за българите вече не е табу, България за европейците-  също. Киселото мляко да е табу за потребителите? Не мисля. БДС за производителите може би? Ами съпротивляваха се, но все пак... произвеждат по стандарта, а никой не ги принуждава. Тогава какво е забраненото в киселото мляко или производството и продажбата му?  Може би брандт мениджърът  довчера е работил в някой стрип клуб, коката и силикона са изяли мозъка му и той от собствен опит знае, че забраненият  плод е най-сладък. А може би брандт мениджърът  е човек, който много добре знае, че хората още не са се наситили на гръмки имена, на лъскавото, голямото, и най-вече непознатото. Защото, честно казано, табу е дума, която не се среща много често, за това тя звучи като нещо ново, чуждо, модно, нов внос не рециклиран още  на родна почва. А за такива неща клиентите се редят на опашка. ... Не знам. Но до кисело мляко Табу се намира още един щедьовър на съвремения промишлен дизайн.


Кисело мляко Хипноза. Имам чуството, че от К2 на аванттардния маркетинг  току-що се качих на Монт Еверест. Две хипнотични очи ме гледат, разстоянието им едно от друго е малко по-голямо от колкото при човек с нормални пропорции на лицето и всичкото това е леко завоалирано с вълнички, предаващи натежалата атмосфера и хипнотизъм на очите, гледащи от капачката на кисело мляко.
Тук въпроси вече нямам. Разбирам, че всичко е излишно. Конспирацията ми се разкрива пред очите, но това не значи, че по някакъв начин ме изпуска от мрежите си.

Табу.  ... Да не си посмял да попиташ!!!!
Хипноза. ... Държи те в омаяно състояние на конзумент.

Човекът с тоягата мина около мене, като че ли без да иска ме блъсна лекичко и когато го погледнах  ме изгледа с поглед, който казваше „аз държа тоягата, ти какво имаш?”

петък, 11 февруари 2011 г.

Мезек

Мезек: крепост, тракийска гробница, връх Шейновец



Времето пак е хубаво и ние се намираме в югозападна България, между Сакар и източните Родопи. Земята на траките и българите, езичниците и християните, с една дума ... любителите на виното :) Мотивирани сме предимно от хубавото време и ни се иска малко история и синьо небе. Регионът предлага всичко това и традиции във винопроизводството, както и едно негово многообещаващо бъдеще. 
И така нашите цели са главно тракийската гробница и средновековната крепост в село Мезек. Пътя е сравнително лесен. От Свиленград се завива по посока за гръцката граница и точно, когато вече ни обзема чувството, че няма как да не стигнем до минтицата ... има отбивка за Мезек, завиваме надясно и след няколко стотин метра минаваме покрай винарната Катаржина, която не е отворена, но все пак, ако сте любители на виното и се намирате наблизо, опитайте да я посетите. На тяхната страница намерих телефон за връзка, сигурен съм, че ще ви кажат как стоят нещата и няма да отидете напразно. ( http://www.katarzyna.bg/pub/article/13 ). Ние обаче продължаваме за Мезек. Пътят от Свиленград е хубав и бих го препоръчал и за колело, в същност целият маршрут на излета става за колело, въпреки че ако решите да стигнете чак до Шейново, сигурно ще изгорите някой друга килокалория вповече. Малко след влизането в селото има кръстовище, където има табелка, но честно казано... колко време наистина ще остане там, не бих посмял да гадая. Видът ѝ не дава много оптимизъм за дълголетие. Във всеки случай на нас все пак успява да ни послужи. Има изписан и телефон за вързка с туристическия център в Мезек, което приятно ни изненада, но на който никой не отговаря, което пък не ни изненада толко. Все пак, табелката сочи наляво за тракийската гробница и направо за крепостта. Решаваме първо да посетим гробницата.
Пред гробницата срещаме човек, който я пази и същевременно е и ексурзовод, а също така и предполагаме единственият служител на туристическия център, който трябваше да се обади на телефона, на който звъняхме преди малко. Срещу скромна сума ни прави хубава беседа за гробницата, датираща от IV. век преди Христа.






Гробницата има доста запазен вид и е една от най-големите в тази част на България. После ни обяснява и пътя до крепостта, също така и къде се намира туристическият център и защо не седи в него. Причината е проста, главната атракиция на Мезек, а също и атракцията, за която някой трябва да ви отключи ... гробницата се намира в началото на селото, а туристическият център на изхода от селото, в баира на около 4-5 км. Разговорът е забавен и човекът ми напомня за друг оригинален ексурзовод в тракийска гробница- Фоти Калчев от Поморийската гробница. Взимаме си довиждане и продължаваме зе крепоста. Денят е хубав, но все пак зимен, което означава кратък и затова решаваме да продължим по пътя на горе, водещ до връх Шейновец (704 м), от където има хубав изглед към Родопите и по думите на екскурзовода от гробницата, при добра видимост се вижда и Одрин в Турция. Разстоянието между крепостта и върха е около 10 км (по спомен, нямам точна информация). Пътят е тесен, но на няколко места има къде да отбие човек и да продължи пеша до върха, теренът не е никак труден, а гората наоколо е чудесна. Ние все пак продължаваме с колата до крайата точка.




На върха има телевизионна кула и паметник на войници, загинали за България. Освен паметника се виждат и няколко бункера, мястото наистина е стратегическо. Вижда се Турция и Гърция ... само не и днес.




Видимостта е малко ограничена, така че за нас гледката е планини и облаци, но пак сме доволни. След кратка разходка наоколо виждаме, че има и маркиран маршрут до Мезек, което би била една прекрасна разходка. По някога съжалявам малко, че колата е навсякаде с нас. Какво да се прави. Слизаме към колата и се връщаме към крепостта.




Запазените (или реставрирани) крепостни стени дават представа за размерите на някогашната крепост, която днес е най-голямата запазена средновековна крепост на територията на България.






Мястото за съжаление е реставрирано донякаде и оставено на съдбата си, някак си няма индикации за някакви по-нататъчни намерения за неговото развитие. Жалко. Виждат се примерно прожектори за осветление на стените. Ръждясали, някои със скъсан кабел или счупено стъкло. Тревата вътре явно никой не я коси, но може би това е доказателство, че поне добитъкът не влиза там на паша. Не знам.
Смрачава се. Връщаме се към колата и заминаваме за Свиленград със ясната мисъл че ще се върнем отново някой път. Наоколо остават доста интересни неща за посещение (крепостта в Маточина, вила Армира в Ивайловград и др.)




Мезек инфо:

Места за настаняване (целогодишно): къщи за гости-  да, след предварителна резервация       
Магазин за хранителни стоки (отворен целогодишно): да
Ресторант (отворен целогодишно):  не, най-близо в Свиленград (10км)
Гробницата в Мезек: работно време всеки ден от 10 – 17ч, вход 2 лв, беседа 6 лв.

Крепостта в Мезек: вход свободен, целогодишно.

Туристически център в Мезек: тел 0889004016, на телефона отговаря и екскурзоводът за тракийската гробница



Резово - Силистар - Бегликташ



Ден 1. Бургас - с. Резово

Отново е ноември - гледката навън се променя с есенно-меланхолично темпо, но този уикенд прогнозират циганско лято.  Решаваме познатата дилема да се радваме на последното истинско слънце на море или на планина  като ги съчетаем и тръгваме към най-югоизточната точка на страната, където Странджа среща морето - село Резово.
Да стигнеш селото с кола по маршрута Бургас - Царево(66 км.) - Ахтопол (13 км.) -Синеморец (6 км.) - Резово (11 км.) не е трудно - това са общо 96 км. по първокласен  път, като само последната отсечка от пътя (от Синеморец до Резово) е малко проблемна: пътят е тесен и с доста дупки, но все пак е асфалт. Отне ни приблизително 2 часа.
Отдалечавайки се от Царево картинката бавно се променя - става все по-уединено и по-малко застроено. Все по-рядко се виждат големи нови хотели, крайпътни табелки с реклами на къщи за гости и ресторанти, докато в Синеморец напълно изчезнат... Явно тук свършва интересът на масовия туризъм.
2-3 км. преди Резово има пункт на Гранична полиция, където очаквахме да бъдем спряни за проверка (винаги си носете докуметите в Странджата!), но нямаше никого. Така напълно безпрепятствано - ето ни в Резово. Оттук не можеш да продължиш, тук България свършва, можеш само да се вънеш обратно и е едно от малкото места с една табелка - само при входа на селото. Вече е късен следобед и имаме време за една обиколка на селото, докато е още светло. Не е голямо (постоянни жители - 77, което за странджанско село не е изненадващо) и повечето къщички и вили са пръснати от двете страни на централната улица. Тръгваме по нея, едва ли ще се загубим тук. Стигаме до малки стръмни стълбички с името Алея Европа :)  и се спускаме по тях към река Резовска.


В лявата страна остава църквичката Свети Константин и Елена. Отсреща е турския бряг - вижда се хубав пясъчен плаж и градинки с турското знаме. Разхождаме се по зеленото поречие от българската страна, но не стигаме много далеч - след около 500 м. ни спира гранична бариера, а от другата страна вече е Турция. Има голям надпис за забрана на снимките на небългарската територия - всъщност никой пряко не следи дали любопитни туристи като нас не нарушават предписанието.



Обикаляме още час из скалистите плажчета на Резовския залив северно от последните къщи, а по-дългия тур - до защитената местност Силистар - остава за утре.







Ден 2. Пешеходен тур с. Резово- плаж Силистар  (5 км., средно труден терен)


Слънцето днес  грее още от рано - време е за хубава разходка из местността Силистар до едноименния плаж.
От Резово до там можем да стигнем по две трасета - по асфалтовия път или по пътечката край морето. За съжаление пътечка край морето има, маркировка или табели няма. Избираме все пак на отиване да тръгнем по крайбрежието не без напътствията на местните, които всъщност се оказаха простички- покрай морето, все по пътечката, докато стигнем до плажа. 
  

Въпросната пътечка в началото на пътешествието е широка,  вижда се ясно, постепенно започва да лъкатуши от склон на склон, на моменти доста стръмно се изкачва и после спуска надолу, в някои отсечки дори се губи в гората, но спазвайки посоката на север и край морето, не е трудна за следване.


Има и малко препятствие - около 2 км. от Резово пътечката стига до граничната мрежа, между която трябва да се мине. При пътечката мрежата е доста разхлабена и има малка дупка- внимателно се провираме през нея. (Съвет - не се опитвайте да я заобиколите - това става чак при граничния пункт на шосето и ще ви отклони много). Препятствието е наистина минимално, остава по-скоро учудването защо мрежата още не е премахната след като от другата страна вече не се стреля без предупреждение...
Трасето, дълго 5 км., ни отне цели 2 часа, за да стигнем до Силистар, но всяка гледка по време на тура към живописните заливчета и скалички, скитането из горичките си струва! Последното спускане е вече към залива Силистар, оттам се ширва красива панорама към плажът, дълъг километър, морето и скалите.
Ноември е- няма никого - паркингът е празен, а на пясъка стърчат само сенниците и заведението, което функционира летния сезон (ако сте решили да обядвате там, носете си храна и вода).




Почиваме, хапваме  и се разхождаме до устието на малката рекичка със същото име Силистар. Опитах се да открия обяснение на етимологията на името на местността. Коренът на топонима би могъл да се свърже със Силистра ( от рим. Durostorum, Durostorus през старобълг. Дръстъръ - твърда земя край Истер (Дунав)), но оскъдните материали по темата по-скоро отричат езиковото родство между Силистар  и Силистра. Обещавам си да се поровя още.
Тръгваме обратно към Резово. От устието на рекичката има пътечка, която след около километър се свързва с шосето към селото (има табела). Оттам вече е лесно, радваме се на страндженската гора и след около 4 км. (1 час) сме отново в Резово. 


на снимката се вижда ограда и бариера ... но това приятели е някогашната Железна завеса  


Ден 3. Устието на Велека, Бегликташ, Ропотамо и Аркутино

Днес пътуваме обратно към Бургас, но по пътя спираме на любопитни места.
Първата спирка е устието на река Велека при Сименорец. Малко след селото има табела, която насочва към реката. Тук са информационните табели, които описват разнообразието на местната флора и фауна и пункта за тръгване лодките за разходка. По това време на годината обаче тази атракция не се предлага, а мястото е заето от рибари.

 

Разхождаме се кратко по крайречието и продължаваме към Приморско (38 км.).
Какво открихме в есенно-зимно Приморско ли? Малко меланхолия и пустота, присъщи сигурно за всички морски градчета през зимата, много реклами за заведения и хотели (почти всички затворени сега), чудесни панорами към плажовете и една отворена пицария, където обядвахме преди да продължим към тракийското светилище Бегликташ.

За да се стигне до светилището, трябва да се влезе в Приморско. В началото на града след бензиностанцията има указателна табела към Бегликташ (на първия светофар в ляво), според която светилището се намира на 5 км. от града. Тръгваме по тесния асфалтов път и бързо стигаме до информационната табела за светилището, от където продължаваме пеш още километър. Пътчето води през типична страндженска горичка, не е стъмно, двадесетминутната разходка е релаксираща и извежда на слънчева поляна, на която е ‘организирано’  тракийското светилище.


Когато археологията не може да даде точен отговор за предназначението на останки от древна култура, обикновено му дава  определението светилище. Така и със случая Бегликташ. Откритите едва през 2003 обработени каменни блокове и плочи с причудливи форми, оформени в групи, се датират към 14 в. пр. н.е. се обясняват като тракийски храм (някои археолози ясно различават олтар и жертвеник), астрономически календар (малките дупки в камъните отразяват разделението на годината на месеци) или часовник (разделящ денонощието на 6 равни части) - най-общо, а може би все пак най-точно казано - светилище...




  
Разглеждаме композициите от камъни, катерим се по тях (от някои се вижда и морето), търсим Лабиринта, Трона, Процепа. За съжаление табели с обяснения на различните части на светилището липсват, не можете да си наемете и екскурзовод. Може би затова такса за вход все още не се плаща. Пътечката продължава още 4-5 км. към резервата Ропотамо. Ние обаче спираме дотук и обсъждайки впечатленията от  видяното, продължаваме с колата към Аркутино.

Актуализация (20.4.2011) : добавихме още снимки от Бегликташ, вижте тук: http://patuvaj.blogspot.com/2011/04/blog-post_20.html

Блато Аркутино или Мечешкото блато

е част от резервата Ропотамо, известно с пясъчните си лилии. На около 15 км. от Приморско в посока Бургас виждаме табелката за резервата (ляво от пътя, в дясно остава ековаканционното селище със същото име). Затворено е - на вратичката виси катинар, но любопитството ни надделява и прескачаме парапета при входа. Малко дървено мостче води по-нататък към вътрешността на блатото. 



Спокойно и красиво - само постоянните обитатели на местността - птиците- ни посрещат. Оценяме идеята с мостчето като сполучлива, но недоразработена, защото то се оказва много кратко и скоро трябва да се връщаме. Ще дойдем пак лятото, когато главната атракция на Аркутино - лилиите ще са цъфнали (ако не е сух сезонът).
Това и е последната спирка от нашето ноемврийско скитане.

Ако търсите инспирация за уикенд, прекаран сред природа, която съчетава море и планина, природа и история - препоръчваме този маршрут.


Резово инфо:
Места за настаняване (целогодишно): хотели, къщи за гости -  да, след предварителна резервация        (препоръчваме семеен хотел Резово)
Магазин за хранителни стоки (отворен целогодишно): да (на централната улица в началото на селото)
Ресторант (отворен целогодишно):  да, р-т Панорама (на централната улица при българската вишка; в блоговете има повече отрицателни, отколкото положителни коментари, които определят заведението като компромис ”между висока за качеството на храната цена и красотата на една наистина невероятна гледка”.)
Най-близка бензиностанция: в Синеморец (11 км)

Носете личните си документи- това е гранична зона и е възможно да ви спрат за проверка!

Силистар, устието на река Велека при Сименорец, Бегликташ, Аркутино – носете си храна и вода

Лодките при Ропотамо (по долното течение към морето; намират се 10 км. от Приморско в посока Бургас, в дясно от главния път) - работят целогодишно, ако се  събере групичка, можете да се повозите на лодка; заведението там работи целогодишно - става за хапване или просто за кафе