сряда, 25 февруари 2015 г.

Нисово, Крушунски водопади и Ловеч



От Червен криволичещия междуселски път ни доведе до село Нисово. Първоначално избирахме просто място, където да пренощуваме след посещението ни на Басарбово, Иваново и Червен. 
Искахме да не е далече от тези места, по възможност сред природата и все пак малко да видим от природния парк Русенски лом, около и в който се движихме от известно време.

От някои от снимките тук и в предишния пост се вижда какво е типично за Русенски лом, а именно меандрите на реката, проправили си път през скалите, в които се намират скални манастири и църкви или крепост, като в Червен. Така че, мисля, е редно да спомена и малко факти за природния парк като такъв.

Природен парк Русенски лом е обособен през 1970г. и се намира на около 20км от Русе, по поречието на Мали, Черни и Бели Лом, площта на парка е 22 267дка. Дом е на величествени птици като скален орел и египетски лешояд. В района има еко пътеки, добър е и за велотуризъм, а в селата има доволно места за настаняване. 
Информацията в интернет също казва, че климатът тук е с големи амплитуди, малко по-топла зима от останалата част на Дунавската равнина, хладна пролет, горещо лято и много приятна есен. Че всичко това е истина доказват и честите посещения от съседна Румъния и множеството селски имоти, превърнати във вили.

След нашето пристигане в село Нисово, намерихме сравнително лесно хотелчето Черният щъркел, страницата им тук  и след кратък разговор с рецепционистката на тема къде да отидем да се разходим избрахме Тамплиерските гробища.



Разходихме се малко из селото (тук има и местна винарна), разгледахме живописните къщи и след около 30 минути стигнахме и до надгробните камъни на средновековното гробище зад селото. Намират се лесно, виждат се от пътя.


Става въпрос за няколко десетки гроба с надгробни камъни с изсечени кръстове и християнска символика.




Оттам се качихме на близкия хълм, от където се виждаше реката Бели лом, рибарник и лозов масив. На това място посрещнахме късния следобед и ранната вечер. Обикновено не ми се случва да усещам разни природни „енергии”, но тук определено имах чувство че, земята е наситена с позитивна енергия, усещах подобни чувства като човек, върнал се след дълги години на място, свързано с щастливи детски спомени. Не знам.

Пътя обратно към хотела прекарахме в разговор и разсъждения дали бихме успели, ако си купим къща тук и дали бихме могли да разработим успешен селски туризъм. Малко на шега, де. Фантазирахме си, но все пак, не всяко място успява след няколко часа престой да ви докара подобни мисли, нали?




Вечерята в ресторанта на хотелчето беше 6 по шестобалната система, въпреки че освен нас други гости май нямаше. С една дума – препоръчваме на всички, които търсят такива места.

Усещам, че започва малко да намирисва на реклама, затова нека да кажа – да, реклама е, но не платена или поискана. Правим го на наша отговорност и по своя воля. През годините, които пишем блога приехме една стратегия – да похвалим, когато има защо, и да замълчим, когато няма какво да похвалим. Имаме надежда, че читатели, верни на блога ни идват тук за вдъхновение за пътуване, евентуално да съберат малко информация и най- вече, защото обичат да пътуват. А информацията, която се опитваме да предоставим е освен друго и полезна за вас.

:) това малко прекъсна пътеписа, надявам се да не ви разсеях много.

И така, все още сме в Русенски лом, в село Нисово, но вече е сутрин и есента започва да си показва по-дъждовната страна. Тръгваме за Ловеч, по пътя по грешка минаваме два пъти през село с запомнящо се име Каран Върбовка, за което в последствие разбираме че приютява девически манастир Св. Великомъченица Марина, има извор с лековита вода, а според легенда наблизо е заровена и каляската на цар Иван Шишман.

Пристигаме в дъждовния Ловеч, паркираме в центъра и започваме разходка под чадърите. 

Първо естествено отиваме да видим закрития мост на майстор Кольо Фичето, наблизо се намират и бароковите къщи, а от другата страна на река Осъм е историческият квартал Вароша, чийто стръмни улички ще ви доведат до крепостта на върха му.

Разходката въпреки дъжда е приятна и отнема около 2 часа. Покритият мост е построен през 1874-1876г и от тогава е символ на града. Мостът обаче изгаря през 1925г и се налага строителство на нов мост на негово място. Вторият вариант на моста търпи още една реконструкция през 1981/82г, която му връща визия, подобна на оригинала на Кольо Фичето.

Днес той за разлика от миналото е пешеходен и в него се помещават магазинчета за сувенири и разни други дреболийки.

Още преди да се качите на моста окото ви хващат цветните къщи от лявата му страна. От там започва историческия квартал Вароша, с криволичещи, стръмни улички. Тук се намират и църквите Света Неделя и Успение Богородично и Музей Васил Левски. Ако продължите нагоре по уличките, ще излезете на хълма над града, където по начин, подобен на крепостта в Червен, е разположена Ловешката крепост.





Разгледахме крепостта, слезнахме надолу и стигнахме отново до бароковите къщи, строени в периода след Освобождението и през периода 1920 – 1930. Читателите сигурно ще ме поправят, ако греша, но това май е единственото място в България, където има градски къщи в такъв стил в България.





Днешният Ловеч е град с 35 000 жители, именит футболен отбор и единственият град в България, където се произвеждат автомобили. Наоколо също има какво да се види и точно това беше и следващата ни стъпка.


Върнахме се малко на изток до село Крушуна, за което четохме много пъти през последните няколко години, по-точно за Крушунските водопади. Разстоянието Ловеч – Крушуна е 34 км и по пътя минавате покрай Деветашката пещера, но нея я оставихме за другия ден, понеже маршрутът ни след това ни водеше към София.

В Крушуна спахме на това място - виж тук.

Статии и снимки в интернет за Крушунските водопади срещам от няколко години и отдавна искахме да ги видим със собствените си очи. Последна капка сигурно беше любимия ни ресторант, където сложиха огромна снимка на един от водопадите, която веднага ни хвана окото и породи разговор на тема – къде се намира това?



Трябва да кажа, че първото което идва на ум при поглед на такова място е – това не е в България. Някак си много екзотично, красиво изглежда, това сигурно е някое райско кътче в Азия, където само шепа скъпо плащащи туристи идват през годината. Но не. Крушунските водопади са изумително красиви и са на не повече от няколко часа път от всяко едно кътче на България.

В селото през последните години доста се радват на факта, че все повече и повече хора научават за водопадите и идват да ги видят. Така че, тук няма проблеми нито с намиране на настаняване, нито пък с места за хранене.

Към водопадите води първо асфалтиран път, осеян със сергийки, но лятото сигурно е голяма лудница наоколо и те си имат своето оправдание. Преди края на асфалтирания път (но вече след бариерата, на която се плаща вход) може да се отбиете в дясно и първо да видите по-малкия водопад.






Пътят до този водопад върви първо по асфалт, после по пътечка и отнема около 10 минути. Водопадчето е високо можеби 10 метра и мисля, че е правилно да видите първо него. Само по себе си е красиво, а като тръгнете срещу течението на водата стигате до началото на пещера. Целият район е осеян с пещери, от които най-известната е Деветашката пещера.

После се върнахме обратно към главния път, водещ към големите водопади. Тук вече започнахме да спираме доста честичко и да снимаме. Всяко следващо местенце ни се струваше по-красиво от предишното.




Крушунските водопади са карстови и образуват множество тераси с лагуни. Околната растителност е много гъста, но през края на октомври не си личеше толкова :).





Като приближите хълма се появая пътечка, на места стръмничка, а после и мостчета, които ще ви доведат на едно място директно до водопада, на други ще ви позволят да се разходите над лагуните. Всичко е много добре направено и еко пътеката ви предоставя възможност да разгледате иначе трудно достъпния водопад.

Ако продължите нагоре, след като изкачите платото, ще стигнете отново до пещера, а по пътя ще минете покрай няколко бивши килии на монаси исихасти.

С умерено темпо може да разгледате Крушунските водопади за около 3 часа и то по маршрута, който описах до тук.



След Крушуна оставаше да видим и Деветашката пещера. Също с медийна слава от последно време. Сигурно си спомняте, че там се снимаше един филм, а понеже в пещерата зимува голяма колония прилепи, филмовият щаб и природозащитниците влязоха в пререкания.



Намирането на пещерата не е проблем, има табели на пътя между Ловеч и Левски. Пътят почти до пещерата е сравнително ок за коли и ако сте готови да платите малка такса за вход – нищо не ви пречи да разгледате пещерата.



Тоест, при положение, че искате да разгледате светлата част на пещерата, която е достъпна целогодишно. Ако искате да влезете по-навътре, има периоди (1 ноември – 1 април за водната галерия и 25 май – 31 юли за сухата галерия), когато това не е позволено.



В пещерата прекарахме около 40 минути, направихме снимки, разходихме се и потеглихме към София. С това приключва есенното ни пътуване по северна България. Първата част може да видите тук, втората тук а третата тук.

Русе, Басарбово, Иваново, Червен


Поредният слънчев ден от нашата обиколка на северна България започна с напускането на Силистра и предвижване в посока Русе. Пътят през Тутракан покрай Дунав мина бързо и бе доста приличен като качество на пътната настилка. На практика се движехме по стар римски път Виа Иструм, свързващ градовете-пристанища по поречието на реката.

За престоя ни в Русе избрахме най-високия хотел в града – Рига. Може би сме писали и преди, че тези едновремешни градски хотели често имат непривлекателен външен вид. Но ако са ремонтирани – предлагат хубави стаи, перфектно местонахождение, супер гледка, а понякога и изненадващо ниска цена. А в случая си бяхме обещали, когато ходим в Русе – това ще е нашият хотел и си струваше :)

Оставихме багажа и тръгнахме на разходка покрай реката в посока Национален музей на транспорта и съобщенията, странициата на музея, някаде след около 15-20 минути бяхме на място.  


Музеят е уникален по няколко причини. Първо – единствен е по рода си в България, второ – поместен е в старата сградата на ЖП гара Русе – на трасето на първата българска жп линия Русе – Варна. Разгледахме парни локомотиви, влязохме във вагони в които преди повече от сто години са пътували обикновенните хора, но също и във специалните вагони на турския султан или цар Фердинанд I. А на края сами изпробвахме какво е да се вози човек на дрезина. Всичко това в откритата част на музея.











След това продължихме с експозицията във вътрешната част на музея. Тук има примерна чакалня за пътници първа класа и за останалите пътници. Разни телекомуникационни уреди от миналото, може да се види офис на началник на гара и други интересни неща. Прекарахме си добре около час и половина в музея, след което беше ред да видим и центъра на града.



Бързичко се озовахме на пешеходната зона и потока от хората ни отведе до центъра. Първо беше ред на едно кафенце за по-пълноценно потапяне в градската атмосфера. Топлото време бе изкарало доста народ по улиците на града, между тях и много майки с деца, което допълнително разкрасяваше хубавите градски улици.






След кафето продължихме разходката си в посока площад Свобода. От двете страни на улицата още преди да стигнем до площада имаше много красиви къщи. На площада на Свободата има статуя, представляваща свободата като жена, която държи меч в лявата си ръка. 

Стана ни интересно. Обикновенно на подобни места персонажите държат в ръката пушка или автомат, но тук не е така. Като се огледа човек малко наоколо, вижда сградата на Драматичния  театър С. Огнянов, съдебната палата или сградата на община Русе.






От площада тръгнахме по улица Александровска. Още красиви сгради и от двете страни на улицата, много от тях в настоящ или предстоящ ремонт. Въобще впечатлението от града е, че архитектурата тук е много европейска. Личи си, че преди около сто години Русе е било много повлияно от речната си връзка с централна Европа. Потвърждава го фактът, че Русе е бил първият град в България, където се е състояла кинопрожекция. Кратко описание и повечко факти има тук .








Продължихме по уличките към реката и после се върнахме обратно към площад Свобода за да видим и сградата на Операта и близо до нея църквата Света троица. Това бе достатъчно за един приятен следобед и бирата и пица бе идеален завършек на хубавия ден.



На другата сутрин ни чакаше първо Басарбовския манастир.

Басарбово е наблизо. С колата имате може би 20минути път от центъра на Русе. От града има пряк път, водещ до селото Басарбово, но през октомври 2014 на изхода от града се провеждаха ремонтни дейности и вместо да се лутаме тръгнахме по път E85 в посока Бяла. 

Пътят не е лош, но си спомням, че малко с късмет улучихме отбивката от главния път, за да стигнем до целта ни. Иначе, ако второкласния път не беше в ремонт, по него се стига първо до Басарбово и после може да продължите и за Иваново (както направихме и ние).



Басарбовският манастир, чието пълно име е Св. Димитрий Басарбовски е единственият функциониращ скален манастир в България, а първите писмени сведения за него са от 1431г. 

Впечатление правят цветните фрески от външната страна на скалния манастир, предполагам са реставрирани, но тази гледка с право е намерила пътя до множество туристически брошурки и справочници за България.

Самият манастир не е много голям, може да го разгледате за около 20-30 минути. Имайте предвид, че горните нива на манастира са достъпни по доста стръмни и тесни стълбички, изсечени в скалата, така че нужни са здрави крака и добри обувки. 




Също така по време на главния туристически сезон ако има един-два автобуса посетители, много трудно ще се разминавате с тях. За сметка на това обаче е достъпен за посещение целогодишно. По- пълна информация, включително за историята на манастира, може да се почерпи от тук .

Следващата ни спирка бяха Ивановските скални манастири. Намират се, с малко желание (защо има такава немарливост в обозначаването на историческите и културните обекти с указателни табели в България е сигурно въпрос, на който ще дадат отговор следващите поколения), на 4км от село Иваново, записани са като обект на Юнеско и става въпрос за комплекс от скални манастири и  църкви, разположени в природен парк Русенски лом.



Основани са през ХІІІ в. от монаха Йоаким, който по-късно става български патриарх. Не съм сигурен колко от тях са достъпни, но от хълма над  църквата Св. Богородица, която е перлата тук, се виждат доста от тях. Църквата е изрисувана с прекрасни фрески - образци на Палеологовото изкуство. 



В църквата има екскурзовод, който ще ви разкаже и покаже всичко интересно. За разглеждането на Св. Богородица и малка разходка около са ви достатъчни около 1 час. Има и малко кафене за леко освежаване, ако имате нужда. Контакти, цени, работно време и малко история вижте тук, идеи за пешеходни и автомобилни маршрути наоколо има тук .

След това пътят ни водеше към средновековния град Червен, на 17км от Иваново. Пътят до там е много живописен и мисля, че въобще целият район на Русенски лом е доста подходящ за велотуризъм. По наша преценка пътищата никак не бяха натоварени, а гледките са прекрасни. 

Една такава гледка има малко преди да стигнете до селцето Червен, сгушено в долината. Крепостта е била важна от военна, стопанска и духовна гледна точка най- вече през Второто българско царство, а после с идването на османската империя постепенно запада. 


Тук, както и в Басарбово и Иваново, ще ви се наложи да изкачите малко стълби, за да стигнете до каменното плато, на което е разположена крепостта. Отново имате възможност да се насладите на красиви гледки и да разгледате руйните на църкви, военни и стопански постройки. В югозападната част е запазена кулата и крепостните стени.




Обиколката на крепостта може да се направи спокойно за около 1 час и подобно като в Иваново, да не се връщате по същия маршрут, а да заобиколите, минавайки по дървено мостче зад крепостната кула, слизайки надолу по пътечката. 


На паркинга имаше работещо заведение, където мисля че може да поръчате и готвено. Историята на крепостта Червен, работно време и други подробности може да прочетете тук  и тук .

Атмосферата на есенната ни разходка е добре уловена на следващата снимка. :)


За деня ни оставаше само да се предвижим до село Нисово на 16км и там да пренощуваме. Знаехме, че селото е в сърцето на Русенски лом, така че очаквахме да е интересно, но истината надмина нашите очаквания. За това в следващия пост.