четвъртък, 27 декември 2012 г.

ЧНГ 2013!


Влакът за 2012 си тръгва, 2013 пристига

Намираме се на една гара, пристигнахме с влака от 2012г, слязохме за малко и вече се преместихме на перона, където ще пристигне влакът за 2013г.

Докато дойде, все пак имаме малко време да си спомним как мина пътя до тук, а после и да се стегнем за това, което ни очаква. И така какво видяхме по пътя? 

-         малко спомени от предишни пътувания в Малта
-      изгубени във времето скални църкви около Свиленград – до селата Маточина и Михалич
-         Глухите камъни до село Малко Градище
-         море от лавандула на крачка от Черното море
-         столицата на Бавария
-         и сърцето на южна Испания – Андалусия

На къде ще ни заведе 2013? Ами, ще се върнем към някои от несподелените истории от Мюнхен, ще довършим разказа за Андалусия и, ако нищо не ни попречи, ще има и още нови пътеписи. :)

Благодарим на вас, верните ни читатели, за проявения интерес към нашите писания.
Надяваме се да са ви били забавни и да са послужили за източник на информация и ви пожелаваме всичко най- добро в новата 2013 година, много осъществени мечти и хубави преживявания на път. :))

В и П.

P.S.: най-популярните постове тази година бяха –

На първо място : Музей на социалистическото изкуство в София

Второ място : Мюнхен –милионното село

Трето място : Музеите на Мюнхен

четвъртък, 20 декември 2012 г.

Севиля – разходка във времето


Потопени до уши в испанското ни приключение, седим във влака и четем за пореден път цялата информация, която събрахме за столицата на Андалусия. Очакванията ни са големи, подхранени от това, което видяхме в Гранада и Малага и искаме да видим колкото се може повече от града.

Поради тази причина решихме да останем  за една нощувка в Севиля преди да потеглим за следващия град. Освен това за вечерта сме планували да отидем на  фламенко шоу и се радваме като малки. :)


Севиля е четвъртият по големина град в Испания и е дом на 700 хиляди жители. Жегата не е нещо необичайно в Испания, но тук бъдете готови за посещение на втория най-топъл град в Европа със средна годишна температура от 25°С. (Не е изненада, че първенството се държи от стотина километра отдалечената Кордоба).

Историята на града е дълга над 2000 години, през които най-много се отличават годините на Мавърският халифат и златната ера след откриването на Америка, когато Севиля е била единственият град с право да търгува с Новият свят.


Това е било възможно благодарение на река Гуадалкивир, която съврзва континенталния град с морето.

Днешната Севиля е модерен европейски град с добре уредена градска среда и фукнционираща мрежа на градският транспорт. Модерната архитектура добре се е вплела в контекста на историческите сгради и новото  добре се допълва със старото. (Това умение са го освоили и други западни държави и винаги радва окото на посетителя.)



Поглеждайки картата на града се вижда, че историческият център се намира на северния  бряг на реката, а като отправна точка може да ви послужи Катедралата и кулата Хиралда.




Ние се запътихме на там, защото хостелчето, което избрахме за преспиване, беше на 100м от  катедралата. Разглеждайки офертите в booking.com видяхме, че никак не е трудно да се намери преспиване в самия център на цени, започващи от 19€/човек.

Старият град е пълен с туристи и в края на октомври много по-жив от което и да било друго туристическо или не място, което посетихме. Голямата опашка пред входа за катедралата ни отказа от мисълта да я посетим.






Вместо това малко пообиколихме насам-натам, чакайки да стане време за нашият Free walking tour. Разгледахме катедралата от различни ъгли и пак се върнахме пред фонтана на Plaza Virgen de los Reyes от северната страна на храма.



Катедралата е била построена през 15.-16. век на мястото на тогавашната джамия а характерната кула Хиралда е бивше минаре. По- широчките му размери са позволявали на муезина да се качва с кон до върха на кулата. Днес цялата сграда е толко реконструирана, че някогашният мавърски дух съвсем е отстъпил на християнската готика.

След малка почивка се събира нашата групичка (около 30 души) и забавният италиански гид ни развежда из стария град.


Първа спирка е пред портата на Alcazares. Двореца на мюсулманските владетели, по-късно превърнал се в дворец на Фернандо III и наследниците му.




От там тръгваме по тясните улички на еврейският квартал Barrio Santa Cruz



Разходката по тесните, криволичещи улички диша атмосфера на средновековните алхимици, рицари и романтични истории с не винаги добър край.




Долните етажи от къщите, също като някога, се ползват като магазинчета, а тесните улички неочаквано ви извеждат на малки площадчета с портокалови дървета. 




Тук имате възможност да разгледате къщите с интерсни тежки, конопни завеси, събрани на роло от външната страна на вратите на балконите.


Фелипе ни разказва разни сантиментално-романтични истории от отминалите векове. Една от тях разказва за еврейска девойка, която се срещала с християнски войник. Когато разбрала за заговор, готвен от евреите срещу християните, казала на любимия си, който пък казал на надчинените си и готвеният заговор е удавен в кръв.

След като разбра че е причинила смъртта на семейството си, Сусана се самоубива. ... Да, леко сапунен сюжет, но тук в Санта Круз някак си добре си пасва, и човек лесно може да повярва.

После продължихме из Jardines del Alcazar – един от няколкото парка в града и пак се гмурнахме в еврейският квартал. Освен магазини тук се намират и много симпатични малки барчета и ресторантчета, някои от тях  толкова забутани, че може да ги намерите само случайно.


Обиколката отиваше към края си. Стигнахме Avenida de la Constitucion с интесната сграда на Adriatica и тук видяхме и най-актуалното лице на Испания – протест пред сградата на кметството. Но имаше достатъчно място за всички, така че ни остана само бегъл спомен и нищо повече.




Обиколката свърши, ние решихме, че след цял ден ходене е време за хапване. Избрахме си заведение на принцип – я да видим къде сядат местните и не сбъркахме.  Тапасите бяха чудесни. Поляхме ги с малко биричка и се прибрахме.

След като поотморихме леко и  след душ почуствахме прилив на нови сили тръгнахме и към черешката на севилската ни торта – вечерно фламенко шоу.

Тук ще вложа една размисъл за снимането. – Първо да кажа – от фламенко вечерта нямаме никакви снимки. Веднага ще обясня защо. Понеже трябваше да е бар, очаквах слабо осветление, а не съм от хората, които ще щракат със светкавица в лицата на други хора и ако някой ми направи забележка, да се правя на ритнат. То случайно, аз не знаех, уж беше изключена ... и после с гордост да си показвам снимките.

Второ – обикновено, когато сме някъде и снимам като луд – пръви ден, втори ден, трети ден и ... малко по малко започва да ми писва. Вместо да се наслаждавам на атмосферата на места, на които може и да не се върна повече, аз мисля как да направя композицията, къде да застана, внимавам да не ми влезе някой в кадър и оставам с чувството, че нещо ми убягва и после го търся вкъщи, разглеждайки снимките.

Не, че имам нещо против снимането, напротив – обичам да правя снимки, но искам да имам достатъчно време и да се насладя на мига и да направя снимка, от която да остана доволен.

И така, за фламенкото ще трябва да се доверите само на разказът ми :)

...

Влизаме в една малка кръчмичка. До входа има наредени каси от бира и около 40 стола в квадрат. По средата е празно каре с големина 2x2 метра. По-назад се намира продълговатият бар плот, около който стоят няколко мъже и гледат  мач по телевизията. Малко телевизорче, закачено над хладилника с бирите. Взимаме си по една бира и се настаняваме на втория ред и чакаме да започне продукцията.

Постепено се запълват всички столове, остават само 4 празни, срещу нас. Появява се един тъмен иберийски субект, провиква се нещо към бара и бармана изключва звука на телевизора. После влизат трима мъже и една жена. Жената е облечена в червена рокля с панделки и голи рамене. Мъжете – в черно ;)  един от тях носи китара. Четиримата се покланят на аудиторията и сядат.

Момент тишина. Всички се наместват, чува се скърцане на столове и търкане на краката по дървеният под. Китариста гали струните и ни поднася мелодия, израсла под горещото слънце на Андалусия. Останалите трима пляскат ритмично с ръце. Мелодията разказва за красива циганка, която скита със семейството си.

Въздухът в бара става все по-тежък и горещ. Следващото парче вече е придружено от гласа на втория от музикантите. Освен китариста всичките пляскат ритмично с ръце и тропат с крака, обути в обувки с дебели токове. От ударите се тресе целият под. Изведнъж жената става и започва да танцува на мелодията на китарата, но продължава да подържа ритъм с крака, заедно с другите двама. Върти се в магическият ритъм, а крайчетата на роклята ѝ се удрят в коленете на хората, насядали около тесния подиум.

Циганската красавица е влюбена, но любимият ѝ го няма. Девойката е тъжна, но все пак с надежда чака любовта си. Последният от четиримата става на крака и се включва в танца.

Двамата танцуват като пламъци над огнището в циганският лагер. Ту се издигат високо, ту се обръщат, обикалят се, почти се докосват и се отдалечават. Публиката бурно аплодира след всеки танц, а от улицата напират още хора да влязат, но няма къде, барчето е пълно.

Струва ми се че въздухът в бара е на свършване, а музиката все още ни разказва всичко, което не сме си помислили да попитаме за Испания. Идва последната песен. Цялата сила на страстната любов, на вечния танц на мъжа и жената, преразказан с блясък в тъмните очи на разказващия,  всичко това минава през нас като горещ вятър.

Музикантите стават прави и се кланят на публиката. Викаме, ръкопляскаме, искаме още.

Музикантите и танцьорите пак се кланят и засвирват още една последна песен. Танцувайки, излизат от сцената  и съпровождани от музиката си се отправят към задната част на бара.

Музиката спира, музикантите изчезват. Рабирам ги напълно. Пред такава публика трябва да избяга човек, докато има сили, защото доброволно не бихме ги пуснали.
...

Следва дълбок сън, ранно ставане и ден в Кордоба :)

П.С.:  Севиля е толко красива и завладяваща, че един ден определено не е достатъчен за посещение. Идеалният престой би бил 3 дни за да имате време за всичко. ;)




петък, 23 ноември 2012 г.

Гранада – славният град на Маврите


Пристигаме на автобусната гара в Гранада. По целия път се утешавахме, че дъждът ще спре скоро, но не спря. Докато вадим дъждобраните в залата забелязваме една кофа на пода по средата на чакалнята. Поглеждаме нагоре ... да, капе от покрива.

Обмисляме какъв ще е планът за действие. За да ни се мисли по-добре, взимаме си  кафе от бара. На бара има както купуващи, които си чакат реда за обслужване, така и хора, които си пийват кафенцето или водата, седнали на ниски столчета или на щъркели при бара, но всички си хвърлят хартийките, касови бонове и опаковки, остатъци от храна на земята.

След това явно минава някой и ги прибутва към барчето, където вече се е заформила солидна купчинка. Явно в края на деня пускат един маркуч и всичко излиза в едния край на залата. ? Не знам. Но заедно с кофата на средата на  чакалнята ни действа объркващо. Хм.

По-късно разбрахаме, че особено в близкото минало, а явно и днес по количестовото боклук пред бара се  съди за това колко е посещаван, следователно добър ресторанта по формулата:
много боклук = много клиенти = добър ресторант.

Пием кафето и мислим какво да видим първо. Естествено, че без Алхамбра не може, но ще имаме и малко време преди това. Така че, нека да е катедралата първо, центъра на града и после заветната цел на стотици хиляди посетители на Гранада и Испания.

В залата има и едно щандче с карти и туристическа информация. Отиваме там, симпатични млади момичета ни обясняват на английски кой автобус да си хванем за центъра, кой за Алхамбра, кой за Сакромонте или Албаязин (циганският и мюсулманският квартал).

Обясненията са много бързи. Так, так, тука автобуса, тука катедралата, едно две кръгчета с химикала по картата ... и друго интересува ли ви? Ахм, да, добре, мерси. Искаме да си вземем картата а момите пък ни искат 1€.

Учудени, че не всички туристически офиси раздават карти безплатно, плащаме дребната сума и излизаме навън. Сигурно има нещо общо с икономическата криза. :)

След малко пристига автобусът ни и се качваме (автогарата е на около 5км от центъра и е много ходене из не дотам красиви квартали на Гранада, така че някакъв превоз е желателен) на автобус №3.

Опитвам се да купя от шофьора карта за няколкократно пътуване, която се зарежда с примерно 5€ и после пътуванията излизат със сериозно намаление, но не се получава. На въпроса дали може да си вземем две такива карти ми отговори :„WHAT??” и ме изгледа все едно съм обидил някой от семейството му, повторих, но той пак не показа с нищо, че ме е разбрал, тогава казах ОК, само два билета – а, о чудо, разбра ме от първия път.

Не знам, можеби акцентът нещо не го докарвам :).

Автобусната мрежа на Гранада тук 

Страницата, където ще намерите повече инфо за транспорта в града тук 

Повозихме се малко на автобуса, обаче спирките не се съобщават, вали един хубав дъжд, а прозорците в градският транспорт са замъглени. Шегуваме се, така някак си се чувстват чужденците в България, когато пътуват с градския транспорт. Изтрих си малко кръгче в оросения прозорец и се надявам, че катедралата ще се види от автобуса и ще слезем на място.



Почти така и стана,  защото точно, когато я видяхме, автобусът пак потегли, но слязохме на следващата. Безгрешният ни инстинкт на пътешественик ни поведе по едни тесни улички и докато отказвах на уличните продавачи да си купя чадър, изведнъж се озовахме на площад Plaza Bib Rambla.


Отвореното пространство ни подейства някак си освежаващо и успокояващо наведнъж. Започнахме внимателно да вадим пътеводителя, фотоапарата и си казахме, че, ако не валеше, сигурно постоянно щеше да ми се навира някой пред обектива и щеше да е по- трудно да се правят снимки.




Тук интересното е, че катедралата е преправена от някогашна джамия и че вътре може да се видят творби на Ел Греко. А на нас ни ce ходеше в Албаязин или може би Сакромонте.

В един туристически инфоцентър се консултирахме за вярният път. Жената вътре ни показа къде се намираме на картата и ние разбрахме, че въобще не знаем как сме стигнали дотам, а и имаме много слаба представа как да продължим към кварталa на маврите.


Едно обаче стана ясно. Пътят трябва да води нагоре, понеже кварталът е на хълм. Поехме малко въздух и отново излязохме на улицата. Имахме около час и половина свободно време преди да сме на касата на Алхамбра.

В един момент, когато малко се поспря дъждът и аха да излезе слънце, поглеждайки нагоре към небето видяхме табела Ел монументо 20 минути. Хм. Айде да го видим този монументо.

Пътят изведнъж стана много нанагорен и ни доведе до една порта, зад която се разпростираше хубав парк, с високи стари дървета и много остро изкачващ се път. Настилката беше от утъпкан чакъл и от страни течаха солидни потоци вода...

Спряхме се пред инфотабелата и разбрахме че се намираме на 2 км от двореца Алхамбра.


Тръгнахме по пътеката и към 13.30 се озовахме пред главната каса, където имаше малко хора и не беше лудницата, която очаквахме.

За да влезете вътре, най-добре е да си купите билети от страницата на Алхамбра (тук страницата, откъдето се купува билетът за целия комплекс )

Иначе трябва да разгледате подробно тази страница


Цялата работа е там, че комплексът е разделен на три основни части:

Алказаба – мавръска крепост
Паласиос Назариес – есенцията на Алхамбра, най-красивият мавърски дворцов комплекс в Испания
Хенералифе – градини

В Алказаба и Хенералифе можете да влезете с един билет, струващ около 7€ на човек, като си купите или сутрешен от 8.30 или следобеден от 14.00. Ако искате да видите и Паласиос Назариес, билетът ще ви струва около 14€ на човек, но трябва да си изберете в колко точно часа искате да започнете разглеждането на този дворец.


Навсякъде пише, че охраната е много стриктна и ако си изпуснете 30-минутния прозорец няма да ви пуснат вътре. Ние бяхме там навреме.

Друг проблем е че, билетите свършват бързо и трябва да планирате от рано. Ние си мислехме, че една седмица предварително е достатъчно, но уви. Всички билети за дни напред  бяха продадени и ние си нямахме представа дали ще успеем да влезем в Паласиос Назариес.

Надявахме се, че на място може би ще има свободни билети, някой отказал се или нещо подобно. Оказа се, че схемата е следна: част от билетите се продава през страницата, част- на касата на индивидуални туристи и част за организирани турове или на оторизирани пунктове в града. Тоест достатъчно предпоставки за хаос и неорганизираност.

А,  да. Да не забравя, ако си купите билет от интернет страницата, носете си картата, с която сте направили покупката, защото това, което ще си принтирате вкъщи, не е билет, а само потвръждение, че сте си платили входа.

С това потвърждение и банковата карта на касата ще ви дадат билета. Или – за по-лесно, може да си принтирате билета на място от машини, които са пред главния вход на двореца.

Ориентирате се, нали?

За да внеса допълнителна яснота в нещата, нека да кажа, че се предлагат и вечерни визити на комплекса и че, след като влезете вътре е забранено ядене, пиене и сядане на всички освен специално определените за това места.

Това не беше проблем в края на октомври, когато температурата е около 20°C, но през лятото на двойно по-високи температури мога да си представя, че ще ви се допие вода или ще искате да поседнете някъде на сянка.

Е, не може. Или така поне казва интернет. :)





Ние извадихме късмет с дъждовното време, което явно беше спряло много хора от визитата на Алхамбра и на място успяхме да си купим билет и за емирския дворец. Уфф. Следващият път като пише някъде, че билети за определено нещо свършват бързо и че трябва да се купуват достатъчно в аванс, ще послушаме съветите. Обещавам.

И, докато се бутахме  с туристите от цял свят на опашката, през която непрекъснато някой се опитва да си проправи път към гишето с информация и после пак обратно, за да стигне до касата за билет, остана малко време за разучаване на фактите за Гранада.





Градът е основан през 11. век, когато много от територията на Ал Андалус вече е обратно в ръцете на християните.

Първоначалното малко селце е избрано за столица на Емирата Гранада и много бързо се разраства, като през 14. век градът вече е един от най-богатите в средновековна Европа с население 350 000 хиляди жители (днес жителите на града са официално 240 000).






Гранада става олицетворение на религиозна толерантност като под мюсулманска власт тук живеят и евреи, и християни. Най-голям развцет градът преживява при династията Насрид, които доизграждат днешната Алхамбра, но за съжаление през 1492 губят властта и територията си в битката с кралица Изабела и крал Фердинанд.

Това е краят на реконкистата, на мюсулманска власт в Испания, а и краят на религиозният толеранс. Въпреки обещанията за религиозна свобода, дадени при приемането на капитулацията на последния емир Боабдил, нещата скоро се обръщат и голяма част от евреите и мюсулманите си тръгва от Испания.





Друга част, която остава, приема християнството или е избита. За тези, които приемат християнството само за да спасят живота (и бизнеса си), но продължават тайно да практикуват оригиналната си религия, е измислена инквизицията и започва най-срамната история на християнството.

Постепено запада значението на града, най-вече с откриването на Америка и изместването на центъра на бизнеса в морския град Кадиз, който става връзка с  новият свят.




Прекрасният дворец Алхамбра малко по малко се руши и изпада в забрава, докато през 1828 година американският писател Уошингтън Ървинг,  вдъхновен от мястото, пише своите Разкази от Алхамбра. Това възражда голям интерес у западноевропейските читатели и градът започва да става туристическа атракция. Сега Алхамбра е най-посещаваният исторически монумент в Испания.

По-късно Гранада добива и статус на култово хипарско място. Несъмнено повлияно и от топлия климат, привличащ разни артисти, хипари, писатели и други свободни души, а и поради близостта си с Мароко, мястото се превръща в убежище за хора, имащи други приоритети освен ежедневното ходене на работа.

...

Стана 13.45 и охраната ни пусна вътре. С прясно закупените билети за Паласиос Назариес се запътихме точно натам. Нашият час за посещение бе 14.00.

С нормална крачка имате някъде 10-15 минути да стигнете до входа на двореца, а и нямате много къде да се загубите, така че- спокойно.

Помислихме си, че късметът все пак е с нас. Наистина си заслужава да види човек емирския дворец. Без него просто все едно не сте били в Алхамбра.

От прозорците на двореца се вижда отсрещният хълм – Албаязин, мусулманският квартал, а над него циганският квартал Сакромонте.



Видяхме ги най-накрая и тях. Но тово бе само малко отклонение от прелестите на Алхамбра.





Най-много съжалявах, че няма да стигнем до Албаязин, защото от там има прекрасна гледка към Алхамбра и човек може да си направи супер снимки оттам.

След като разгледахме двореца, върнахме се да видим и двореца на Карлос V. Интересна и красива сграда, отвън квадратна, а от вътре кръгла, прилича малко на колосеум или стадион за корида.




Стилът на двореца е обаче толко различен, че веднага поражда впечатление за неуместност.

Красив сам по себе си, мястото му е повече в Австрия, отколкото до арабски емирски доврец в Гранада. Въпреки това, в двора на двореца имате усещане, че изведнъж сте се озовали в някой исторически или фентъзи филм.

После беше на ред Алказаба. На кратко – крепост, с хубави гледки към града, от която се запътихме към градините на Хенералифе.





Това вече е в обратната посока отново към входа/изхода на комплекса. Градините са красиви, но сравнително бързо се минава през тях и се озовавате навън, пред сувенирният магазин.













Цялата обиколка ни отне малко над 3 часа, като не сме бързали, не сме се и бавили много.

Смятам, че по-бързо минаване на дворците, крепостта и градините е възможно само, ако сте решили да пропуснете нещо, така че имайте предвид  да си оставите достатъчно време и още веднъж ще спомена, че визитата в Алхамбра трябва да се планира предварително, иначе може да се превърне във фиаско.

Остана ни време, колкото да слезем до града. Този път с автобусче на градския транспорт.

Автобусите са всъщност микробусчета и това е, защото ви прокарват през тесни, еднопосочни улички, по каквито дори и някой шофьори на леки коли имат проблем да се промушат.

Стигнахме бързо. Разходихме се още малко безцелно и си хванахме буса за автобусната гара.

Тук нищо не се беше променило. Водата си капеше от тавана, кофата си стоеше на място, а хората си пиеха кафетата или дърпаха куфари насам-натам. Мокри и доста находени се настанихме в автобуса и заспахме.

Утре в Севиля дали ще имаме повече късмет с времето?