Севиля – разходка във времето

Потопени до уши в испанското ни приключение, седим във влака и четем за пореден път цялата информация, която събрахме за столицата на Андалусия. Очакванията ни са големи, подхранени от това, което видяхме в Гранада и Малага и искаме да видим колкото се може повече от града.

Поради тази причина решихме да останем  за една нощувка в Севиля преди да потеглим за следващия град. Освен това за вечерта сме планували да отидем на  фламенко шоу и се радваме като малки. :)

Севиля е четвъртият по големина град в Испания и е дом на 700 хиляди жители. Жегата не е нещо необичайно в Испания, но тук бъдете готови за посещение на втория най-топъл град в Европа със средна годишна температура от 25°С. (Не е изненада, че първенството се държи от стотина километра отдалечената Кордоба).

Историята на града е дълга над 2000 години, през които най-много се отличават годините на Мавърският халифат и златната ера след откриването на Америка, когато Севиля е била единственият град с право да търгува с Новият свят.

Това е било възможно благодарение на река Гуадалкивир, която съврзва континенталния град с морето.

Днешната Севиля е модерен европейски град с добре уредена градска среда и фукнционираща мрежа на градският транспорт. Модерната архитектура добре се е вплела в контекста на историческите сгради и новото  добре се допълва със старото. (Това умение са го освоили и други западни държави и винаги радва окото на посетителя.)

Поглеждайки картата на града се вижда, че историческият център се намира на северния  бряг на реката, а като отправна точка може да ви послужи Катедралата и кулата Хиралда.

Ние се запътихме на там, защото хостелчето, което избрахме за преспиване, беше на 100м от  катедралата. Разглеждайки офертите в booking.com видяхме, че никак не е трудно да се намери преспиване в самия център на цени, започващи от 19€/човек.

Старият град е пълен с туристи и в края на октомври много по-жив от което и да било друго туристическо или не място, което посетихме. Голямата опашка пред входа за катедралата ни отказа от мисълта да я посетим.

Вместо това малко пообиколихме насам-натам, чакайки да стане време за нашият Free walking tour. Разгледахме катедралата от различни ъгли и пак се върнахме пред фонтана на Plaza Virgen de los Reyes от северната страна на храма.

Катедралата е била построена през 15.-16. век на мястото на тогавашната джамия а характерната кула Хиралда е бивше минаре. По- широчките му размери са позволявали на муезина да се качва с кон до върха на кулата. Днес цялата сграда е толко реконструирана, че някогашният мавърски дух съвсем е отстъпил на християнската готика.

След малка почивка се събира нашата групичка (около 30 души) и забавният италиански гид ни развежда из стария град.

Първа спирка е пред портата на Alcazares. Двореца на мюсулманските владетели, по-късно превърнал се в дворец на Фернандо III и наследниците му.

От там тръгваме по тясните улички на еврейският квартал Barrio Santa Cruz. 

Разходката по тесните, криволичещи улички диша атмосфера на средновековните алхимици, рицари и романтични истории с не винаги добър край.

Долните етажи от къщите, също като някога, се ползват като магазинчета, а тесните улички неочаквано ви извеждат на малки площадчета с портокалови дървета. 

Тук имате възможност да разгледате къщите с интерсни тежки, конопни завеси, събрани на роло от външната страна на вратите на балконите.

Фелипе ни разказва разни сантиментално-романтични истории от отминалите векове. Една от тях разказва за еврейска девойка, която се срещала с християнски войник. Когато разбрала за заговор, готвен от евреите срещу християните, казала на любимия си, който пък казал на надчинените си и готвеният заговор е удавен в кръв.

След като разбра че е причинила смъртта на семейството си, Сусана се самоубива. ... Да, леко сапунен сюжет, но тук в Санта Круз някак си добре си пасва, и човек лесно може да повярва.

После продължихме из Jardines del Alcazar – един от няколкото парка в града и пак се гмурнахме в еврейският квартал. Освен магазини тук се намират и много симпатични малки барчета и ресторантчета, някои от тях  толкова забутани, че може да ги намерите само случайно.

Обиколката отиваше към края си. Стигнахме Avenida de la Constitucion с интесната сграда на Adriatica и тук видяхме и най-актуалното лице на Испания – протест пред сградата на кметството. Но имаше достатъчно място за всички, така че ни остана само бегъл спомен и нищо повече.

Обиколката свърши, ние решихме, че след цял ден ходене е време за хапване. Избрахме си заведение на принцип – я да видим къде сядат местните и не сбъркахме.  Тапасите бяха чудесни. Поляхме ги с малко биричка и се прибрахме.

След като поотморихме леко и  след душ почуствахме прилив на нови сили тръгнахме и към черешката на севилската ни торта – вечерно фламенко шоу.

Тук ще вложа една размисъл за снимането. – Първо да кажа – от фламенко вечерта нямаме никакви снимки. Веднага ще обясня защо. Понеже трябваше да е бар, очаквах слабо осветление, а не съм от хората, които ще щракат със светкавица в лицата на други хора и ако някой ми направи забележка, да се правя на ритнат. То случайно, аз не знаех, уж беше изключена ... и после с гордост да си показвам снимките.

Второ – обикновено, когато сме някъде и снимам като луд – пръви ден, втори ден, трети ден и ... малко по малко започва да ми писва. Вместо да се наслаждавам на атмосферата на места, на които може и да не се върна повече, аз мисля как да направя композицията, къде да застана, внимавам да не ми влезе някой в кадър и оставам с чувството, че нещо ми убягва и после го търся вкъщи, разглеждайки снимките.

Не, че имам нещо против снимането, напротив – обичам да правя снимки, но искам да имам достатъчно време и да се насладя на мига и да направя снимка, от която да остана доволен.

И така, за фламенкото ще трябва да се доверите само на разказът ми :)

...

Влизаме в една малка кръчмичка. До входа има наредени каси от бира и около 40 стола в квадрат. По средата е празно каре с големина 2x2 метра. По-назад се намира продълговатият бар плот, около който стоят няколко мъже и гледат  мач по телевизията. Малко телевизорче, закачено над хладилника с бирите. Взимаме си по една бира и се настаняваме на втория ред и чакаме да започне продукцията.

Постепено се запълват всички столове, остават само 4 празни, срещу нас. Появява се един тъмен иберийски субект, провиква се нещо към бара и бармана изключва звука на телевизора. После влизат трима мъже и една жена. Жената е облечена в червена рокля с панделки и голи рамене. Мъжете – в черно ;)  един от тях носи китара. Четиримата се покланят на аудиторията и сядат.

Момент тишина. Всички се наместват, чува се скърцане на столове и търкане на краката по дървеният под. Китариста гали струните и ни поднася мелодия, израсла под горещото слънце на Андалусия. Останалите трима пляскат ритмично с ръце. Мелодията разказва за красива циганка, която скита със семейството си.

Въздухът в бара става все по-тежък и горещ. Следващото парче вече е придружено от гласа на втория от музикантите. Освен китариста всичките пляскат ритмично с ръце и тропат с крака, обути в обувки с дебели токове. От ударите се тресе целият под. Изведнъж жената става и започва да танцува на мелодията на китарата, но продължава да подържа ритъм с крака, заедно с другите двама. Върти се в магическият ритъм, а крайчетата на роклята ѝ се удрят в коленете на хората, насядали около тесния подиум.

Циганската красавица е влюбена, но любимият ѝ го няма. Девойката е тъжна, но все пак с надежда чака любовта си. Последният от четиримата става на крака и се включва в танца.

Двамата танцуват като пламъци над огнището в циганският лагер. Ту се издигат високо, ту се обръщат, обикалят се, почти се докосват и се отдалечават. Публиката бурно аплодира след всеки танц, а от улицата напират още хора да влязат, но няма къде, барчето е пълно.

Струва ми се че въздухът в бара е на свършване, а музиката все още ни разказва всичко, което не сме си помислили да попитаме за Испания. Идва последната песен. Цялата сила на страстната любов, на вечния танц на мъжа и жената, преразказан с блясък в тъмните очи на разказващия,  всичко това минава през нас като горещ вятър.

Музикантите стават прави и се кланят на публиката. Викаме, ръкопляскаме, искаме още.

Музикантите и танцьорите пак се кланят и засвирват още една последна песен. Танцувайки, излизат от сцената  и съпровождани от музиката си се отправят към задната част на бара.

Музиката спира, музикантите изчезват. Рабирам ги напълно. Пред такава публика трябва да избяга човек, докато има сили, защото доброволно не бихме ги пуснали.

...

Следва дълбок сън, ранно ставане и ден в Кордоба :)

П.С.:  Севиля е толко красива и завладяваща, че един ден определено не е достатъчен за посещение. Идеалният престой би бил 3 дни за да имате време за всичко. ;)