неделя, 22 февруари 2015 г.

Побити камъни, Тракийската гробница в Свещари и Демир баба теке


Този и следващите няколко поста ги писах през ноември миналата година, но малко се позабавихме с тяхното публикуване. Въпреки това се надяваме да са ви интересни и евентуално да ви вдъхновят за едно пролетно пътуване в северна България.

Видяхме края на натоварената програма и това лято и при първата възможност, която ни се отдаде, решихме да се поразходим малко из северна България, където има още много бели места в нашата карта.

Този път не сме планували много старателно, просто се опитахме да включим места, които отдавна искахме да видим, а именно: Свещари, Сребърна и Русе. И ако има и други интересни места по пътя да посетим и тях, но без да се припираме, без бързане и без предварително плануване на всеки един детайл от маршрута.

Времето обещаваше да е добро (успяхме да заобиколим дъждовете и избегнем първия напор на тази годишния сняг) и това също допринесе за една безгрижна разходка.

Първата ни спирка бяха побитите камъни близо до село Слънчево, край Варна. Мястото леко започваше да придобива митичен статус за нас, защото през последните няколко години все изникваше някаква пречка пред нас, която ни спираше от посещението, веднъж времето, веднъж го подминахме или пак представляваше много голямо отклонение от друг маршрут и така за малко да си помислим, че има някаква висша сила възпрепятсваща ни.

Този път проверих в гугъл мапс, даже и на стрийт вю, видях всичките разклони и указателни табели и намерих пътя от магистралата Варна – Шумен до самите камъни. Не, че няма табели, но имайки предвид предишния ни опит, исках да сме сигурни, и така – от магистралата се слиза на отбивката за село Слънчево на около 18км от Варна в посока Шумен и оттам вече има кафяви указателни табели за природната забележителност. 

Намерихме мястото без проблеми, има и широк и удобен паркинг, въпреки че табелата на входа на местността ни съветва на няколко езика да не оставяме ценни вещи в автомобила – явно има агресивни колекционери на чужда собственост с изявена дейност в района, оставихме колата и тръгнахме само по фотоапарат да се разходим.

От википедията и други интернет източници се бяхме подготвили с малко теория за да имаме представа кое и как и сега мога да я споделя с нашите читатели.




В общи линии местността се е намирала на дъното на праисторическо море, в което е имало находища на природен газ, който на малки балончета е излизал на на повърхността. Докато си е бълбукал газът по трасето, през което е излизал, са се отлагали дребни прашинки и минерални частици, които в последствие са оформили нещо като комин. По-късно морето се е оттеглило, а сухото вече дъно е започнало да ерозира. Вятърът е издухал по-меката почва около комините и те са се оголили. 

Повече информация и други теории за произхода на побитите камъни може да прочетете тук .



Днес мястото има необикновена атмосфера на вкаменена гора или антично светилище. Камъните изглеждат като колони на разрушени храмове и сигурно има различни теории за тяхната история. Не ми се вярва да са били подминати от хората в миналото, просто като природен феномен, без да им се приписва магична или митична аура. 

Една такава митична теория изпробвахме на място. В каменния кръг, намиращ се около 500м от началото на местността, трябваше да има силно „енергийно поле”, в което, ако стъпи човек, усеща природна енергия, толко силна, че чак заглушава сигнала на мобилните телефони и вътре в кръга няма обхват. 

Легендата може и да не е толко стара, може би от зората на мобилните технологии, когато не навсякъде имаше обхват и едно бяло място в картата на покритието на някои от мобилните оператори плюс чудната атмосфера на побитите камъни са допринесли за възникването на тази съвременна легенда. Не знам. Но моят телефон не загуви обхват. Въпреки че сега се сещам, че малко след като излязох от каменния кръг ми съвршиха батериите в фотоапарата – хм? Кой знае.


Освен, че подобни камъни има и на няколко други места в района, общо взето от двете страни на магистралата, наблизо е и Девненският музей на мозайките.  Но както се вижда от сайта им управата на музея не счита за оправдано да се работи в събота и неделя в периода от откомври до април. Сигурно повече хора от региона и други места предпочитат да си вземат отпуска, за да могат да посетят музея през работната седмица. И понеже си беше неделя отправихме се директно към следващата ни дестинация – гробницата в Свещари.

Интернетът ни показа път през села с поетични имена като Хитрино, Осеновец, Подайва и Драгомъж и пътят се оказа сравнително добър освен едно място, където за километър- два имах сериозни притеснения, че ще нощуваме в гората, докато чакаме пътна помощ да изтегли горкия ни автомобил, който с черни сълзи от моторно масло на фаровете сигурно проклинаше деня, в който слезе от поточната линия.

За нощувка бяхме избрали хижа Ахинора. Като за хижа цените в Ахинора са малко по-високи, но условията, които предлага, са всъщност като на хотел с две звезди и всичко е както изглежда на страницата им, така че ние останахме доволни. 

Друг плюс е, че хижата е насред гората и архитектурния резерват Сборяново започва дефакто директно от нея. До гробницата в Свещари може да се стигне удобно и с автомобил по тесен, но асфалтиран път без дупки както през хижата, така и от другата страна откъм село Свещари. 

Ние избрахме пешеходна разходка през есенната гора от хижата.  По пътя минахме покрай отбивката за Демир баба теке, което решихме да оставим за по-късно и покрай стария гетски град Хелис. 


Тук малко се разочаровахме, защото въпреки някогашното му величие, до наши дни са се запазили ниски останки от няколко зида и общо взето това е. И така, след около час път пеша от хижата достигнахме и тракийската гробница при село Свещари. Интернет страница виж тук

Специфичните неща за тази гробница от практическа гледна точка са: работи в събота и неделя, целогодишно (знам, че на страницата пише друго, затова проверете първо на телефона, който е посочен, за да не се изненадате неприятно) – но не и в дните, когато температурата пада под нула градуса. Снимането вътре е забранено – така че разгледайте снимките от линка и последно, но също важно – посещенията са на малки групи от не повече от 8-9 човека. 

Ние имахме късмета да се засечем с два автобуса ученици от четвърти клас, които се чуваха доста отдалече и през повече от половината от пътя ни караха да се замисляме какво ли се случва там някъде в гората, откъдето се чуват гласчетата на сериозна група малки ангелчета. На касата в музея ни информираха, че ако искаме да посетим гробницата, ще трябва да изчакаме децата да си минат от реда и после да заповядаме. И така седнахме на пейка, озарена от следобедното слънце, зажулихме кафета и солети и се заслушахме в ежедневните премеждия на четвъртокласниците, чакащи да видят гробницата преди нас. 

Гробниците, които се посещават са всъщност 3, или по желание само 1 – най-известната Гинина могила, позната ни от снимките на „Свещарската гробница”. Ние избрахме разширения вариант. Екскурзоводката ни разведе, показа, обясни и ни пожела приятен ден – всичко това в рамките на 20-25 минути, които в същност бяха достатъчни. 

Уникалното тук, освен декорацията и степента на запазеност на гробницата е най-вече фактът, че гробницата е изцяло открита, тоест свален е пласта почва,  с която траките са покривали гробниците си и така имаме възможност да видим как изглежда една такава гробница отвън. Колко прецизно е изработена и какви внушителни размери има. За да можем да видим всичко това, археолозите са изградили купол, който след това са плъзнали по релси и са покрили гробницата, за да я защитят от атмосферните условия. Куполът по-късно е засипан с пръст и от далече нищо не ви подсказва, че вътре ще можете да видите наистина изцяло открита тракийска гробница.

снимката е от тук

По пътя обратно към хижата се отбихме да разгледаме и текето на Демир баба. Пътят малко ни обърка, но все пак когато хванахме отбивката водеща надолу и след около 10 минути стигнахме до текето. 

Пътят е осеян с късчета от плат, дрехи, кърпички и шалове, които са оставени там за здраве от поклонниците. Легендата разказва, че на това място по време на голяма суша Демир баба е бръкнал с ръка в скалата и от нея е бликнала вода. 



Легендите разказват и за чудодейната сила на мястото, където идват хора и търсят изцеление от различни болести като преспиват на скалата до текето. Вътре в сградата се намира гроба на Демир баба. 



Бих написал повече за мястото, но то е свързано с обяснения за алианите – мюсулманско религиозно малцинство, а моите познания за исляма са слаби, камо ли за алианите. Обща представа може да добиете от тази статия в списание Тема. От статията става ясно, че ще е интересно да посетите текето на 6. май – ако имате време и път наоколо?




След това се прибрахме в хижата и няколко бири по-късно заспахме. 

Следва: биосферен резерват  Сребърна и  Силистра

                                                                                                                                                                        

Няма коментари:

Публикуване на коментар