Гибралтар

Днес ще продължим пътуването в Андалусия, предишните части ще намерите тук : Севиля, Гранада, Малага и за Андалусия общо.

Mалък полуостров, скала-град, заобиколен от Средиземно море и Атлантическия океан, великобританска територия, на няколко крачки от Испания, на един поглед от Африка, където живеят в природна среда едиствените европейски маймуни- маготите. 

Това е общо взето информацията, която знаехме предварително и която звучи достатъчно интересно, за да му отделим ден от испанското ни приключение.

Има  много варианти на организирани екскурзии до Гибралтар с автобуси от курортите южно от Малага, но повечето съвети в интернет бяха да се отиде с междуградски транспорт, за да се избегне дългото чакане на границата, което е неизбежно, ако сте с кола под наем или с туристически бус. 

В полза на тези съвети е и фактът, че разстоянието от Малага до Гибралтар е само 120 км. До последния испански град на самата граница Ла Линеа има редовни автобуси, които за 10-15 Евро (в едната посока) и за около 2 часа ще ви откарат до автогарата в Ла Линеа. 

Оттам минавате границата пеш без излишно чакане и разполагате с времето си, както намерите за добре. Няма толкова голямо значение как ще стигнете до там, но не забравяйте да си вземете паспорта! С лична карта минават само испанци и гибралтарци, за всички останали се изисква паспорт.

Ние тръгнахме с междуградския автобус и ето ни в Ла Линеа. От автогарата хващаме улицата към скалата, която се вижда и няма как да объркате посоката, а и тълпата, която върви към Гибралтар, също ориентира. 

Понеделник е и явно всички са тръгнали на покупки, защото магазините в Гибралтар са затворени през уикенда.

След 10-тина мин. сме на границата, показваме си паспортите и вече сме официално на Гибралтар, но не съвсем. 

Остава само да минем по алеята с гръмкото име Уинстън Чърчил Авеню, свързваща граничния пункт с града, когато пред нас се спуска бариера, светофарът светва червено за всички- пешеходци и автомобили- и чакаме... да кацне самолетът.

Да, авенюто, което води до Гибралтар пресича пистата на местното летище Gibraltar International Airport, използвано от British Airways, Easy Jet и  Monarch. Когато каца или излита самолет, движението се спира, докато трае маневрата (за 10 мин.). 

Ами, умно измислено- когато територията на Гибралтар е едва 6.5 км², повечето от които са стръмна скала, равните участъци трябва да се използват рационално. 

За този ден на полуострова самолети в движение по пистата видяхме два пъти- използва се достатъчно често за по-малки и големи самолети и на жителите и редовните посетители не им прави впечатление, но за нас си беше изненада.

Самолетът кацна нормално и тръгваме към града. Искаме да видим фарa и джамията на Точка Европа (Europa point) на най-южната част на Гибралтар, както и паркът с маймуните Upper Rock Nature Reserve, разположен по билото на скалата. 

Спираме се за карта в туристическия офис на границата. Мислехме да се качим първо на скалата с кабинковия лифт, но времето отново ни прави деня предизвикателен. Този път не е дъжд, а е вятър- лифът не работи днес заради силния вятър, а това е най-лесният и приятен начин да се разгледа паркът. 

Информация за цените на лифта и станциите можете да намерите тук: http://www.gibraltarinfo.gi/gibraltar-tickets.aspx

Е, нищо, вече свикнахме да се приспособяваме към капризите на времето. Решаваме да тръгнем пеш към парка- 6 км. не са много и изкачването до 426 м. също не изглежда трудно. 

Към парка има два входа, единият- близо до търговската централна улица, другият- в южната част на полуострова.

До централната улица стигаме бързо. Първите знаци за принадлежност към Великобритания се забелязват още на пръв поглед- червените телефонни кабини и кошчета за боклук. 

И продължават да напомнят, сякаш за да не объркаш къде се намираш-  градските автобуси дабълдекъри и полицаите със смешните шапки. 

Чудехме се дали старите, но все още неотменени, английски закони важат и тук. Като този, че бременна жена на улицата има право да поиска от полицай шапката му и да я ползва като гърне за пишкане, а той няма право да ѝ откаже, но не проверихме:). 

А и разбира се- съвсем не липсват обяснителни, предупредителни и забранителни надписи навсякъде. Не липсва и веещ се британския флаг, и билборд с поздравления за юбилея на кралица  Елизабет II-  все пак тя е държавният глава на полуострова.

Главната улица е осеяна с пъбове в английски стил и магазини, най-вече за цигари, алкохол и парфюми, целият остров е duty free, така че не е чудно, че търговската улица прилича на безмитна зона на летище, а испанците и англичаните идват тук за изгодни покупки.

Поотплеснахме се из шаренията на Главната и пропуснахме  табелата за входа на парка, така че продължихме пеш към Точка Европа за фара. 

Пътят- хубав асфалт, само направо и само нагоре, радвахме се на гледката към града и се започна едно изкачване- слизане, пак изкачване и така- час. Най-накрая стигнахме до Europa Point.

Оказа се, че това е нов  парк с кафе, игрище за деца, алеи за разходка и красива гледка към Африка. Разходихме се до фара. 

Завършен през 1841 г.,  изглежда като на картичка: бяло-червен, дори не е много висок, но светлината му се вижда на разстояние 27 км., а отзад в далечината на отсрещния бяг се белеят мароканските градове. 

Най-голямата и най-новата сграда в този ареал обаче е джамията Ибрахим-ал-Ибрахим, построена през 1997г. за 5 милиона Евро от арабски принц. 

В района има още и католическа църква, до която не стигнахме, защото ни духаше силен студен вятър. Съжителството на джамията и църквата напомня за културната смесица, която образува Гибралтар. 

Населението е едва 30 000- това са британци, испанци, португалци, италианци, малтийци, израелтяни, мароканци и алжирци. Та те,  като граждани на Гибралтар, се наричат просто гибралтарци, а точката, в която техните култури се преплита, е Гибралтар. 

Жалко, че не успяхме напълно да уловим духа на тази смесица, но за няколкото часа, прекарани там, можем да кажем- това не е Англия, не е Испания, нито е Италия или Малта. Това е от всичко по малко. 

Официалният език на Гибралтар е английският и за разлика от Испания, където някакъв английски е рядкост, тук комуникацията не е проблем. Въпреки че всички говорят английски, помежду си жителите на скалата ползват езика на произхода си и най-често долавяната реч  май  все пак е испански.

Без да се бавим повече на Точка Европа се отправихме към най-голямата атракция на Гибралтар- резервата на върха на скалата. Попитахме в туристическия център при фара за пряк път до входа му. 

Много търпеливо и любезно служителката обясни, че трябва да се върнем около 2 км. назад или да го направим с автобус и оттам пеш към парка. Учуди ни се, че сме решили да ходим пеш, по-късно разбрахме защо.

Решаваме да почакаме градския автобус. Билетчето се купува от шофьора за гибралтарски или британски лири. С тях можете да се разплащате навсякъде тук, като гибралтарските пари си важат само на Гибралтар. 

С градски автобус за 2-3 спирки стигнахме близо до входа на парка. Направи ни впечатление, че почти всички други туристи бяха с автомобили. Те не само, че не са забранени на територията на резервата, но дори са предпочитани, като за автомобил има отделна такса. 

Повече за тарифите за Upper Rock Nature Reserve вижте тук: http://www.gibraltarinfo.gi/gibraltar-nature-reserve.aspx

Ние влязохме през така наречената Еврейска порта, където са Стълбовете на Херкулес, с които според една от легендите той е маркирал началната точка на пътешествията си.

Платихме си билетчето, което включва посещение на всички обекти в рамките на парка, получихме карта с атракциите и избрахме първата- пещерата на Св. Михаил. 

Табели не липсваха и след половинчасово изкачване ето ни пред пещарата. Това е и първото място, където ни посрещнаха маймуните маготи :) 

Бяхме чели, че са доста нахални и че не е препоръчително да стоиш пред тях с храна ( в You tube има интересни клипчета на нападнати ядящи хора от гибралтарски маймуни), така че дори в раницата нямахме нищо да ядене.

Маймуните, живеещи в дива среда в резервата, са около 300, всички от безопашатия вид магот. 

Малките маймунки-бебета са много миловидни, родителите им изглеждат  отдадени на домашните задължения да топлят малките с телата си, подрастващите- игриви, а по-възрастните са направо лениви и нищо не ги трогва- седят и съзерцават. 

На пръв поглед всичките предупреждения по табелите и брошурите- не хранете маймуните, не галете маймуните, не дразнете маймуните, защото  а) драскат и хапят, б) има глоба от 500 £- ни се сториха пресилени и излишни. Но това е само на пръв поглед. 

Маймуните от всички възрасти са всъщност нахални, явно непрекъснато гладни (за храна или за внимание), за наша радост позират пред камери с удоволствие и никак не се страхуват от хората. 

По-скоро е обратното- туристите се страхуват от маймуните. Маготите си знаят, че резерватът е тяхна територия,  посетителите са им гости и мислят, че всичко им е позволено. Спокойно се катереха по огледалата на колите до покрива, скачаха по колите дори в движение и сигурно се смееха на внимателните опити на шофьорите да ги свалят от там без да ги докосват.

Шофьорите леко увеличаваха скоростта, за да се стреснат маймуните и да ги принудят да скочат долу, спираха, отваряха и затваряха шумно вратите на колите, за да ги изплашат, но това не помага. Маймуните се возят по покривите и слизат, когато си решат :). 

И сигурно не е случайно, че местата, които са си избрали за обитаване, са все при другите туристически атракции, където има много хора- при пещерата, при тунелите, при променадата.

Нас маготите ни нападаха често. Харесаха си нашата червена раница и явно бяха решили, че там има сандвич или орехи, или бисквити, или банани. А ние имахме вътре само карти и дрехи. Докато си вървяхме се протягаха към джобовете на раницата и се опитваха да дръпнат вързулките на ципа. 

Никак не са плашливи и не се стряскат от устни заплахи като Къш, Махни се, Назад, нито от тропане с крак и лоши погледи от наша страна. 

Седнахме за почивка на скамейка и се зазяпахме в хубавата гледка, откъдето и кралица Елизабет е съзерцавала града при посещението си тук, докато другите туристи не ни казаха, че маймуните ни ровят в раницата, оставена настрани. Така че, ако ще ходите там- внимавайте :).

Пещерата на Св. Михаил (St. Michael’s cave) е една от многото в скалата на Гибралтар. Вероятно е най-красивата- посещавана е от 1 мил. туристи годишно. 

Използвана през 19 в. като място за пикници, сватби и дуели, през Втората световна война- като военна болница, в днешно време най-просторната ѝ част е организирана като зала за концерти със сцена, съответното осветление и т.н. 

Пещерата е дълга 300 м, туристите се предвижват еднопосочно, а, ако случайно се зазяпате по красивите и внушителни сталактити и сталагмити, веднага някой от охраната ви подвиква- Не спирайте тук, моля, продължете. 

Красиво е и е подходящо осветлено, въпреки че нашите снимки не улавят точно, каквото виждаме.

Следващата ни цел бяха тунелите. Цялата скала е прокопана от подземни коридори от различни исторически епохи и статистиката казва, че на Гибралтар има повече тунели, отколкото улици. 

Накратко Гибралтар е бил финикийски, гръцки, римски и през 8 в. става арабски, после- испански. 

През 18 в. скалата е завоювана за Великобритания и от тогава остава британска. Бъдещето на Гибралтар все още е въпрос на спорове и референдуми- испанците си го искат обратно, британците не го дават, а самите гибралтарци са доволни със сегашното положение, не искат промени, а просто да ги оставят на мира.

Тунелните комплекси, които са част от резервата, са два- от Испанската обсада и от Втората световна война. 

Ние решаваме да видим тези от Великата обсада от края на 18 в., прокопани и използвани от британците, за да се отбраняват от испанците, които от 1779 г. в продължение на 4 години са се опитали да си върнат Гибралтар.

Пътят до тунелите е в същия стил- асфалтираният път катери нагоре, после ни спуска надолу, после пак нагоре. 

Тунелите представляват широки коридори и стаи с процепи в скалата, от където британците наблюдавали нападащите испанци и са ги обстрелвали с топове. Тунелите са дълги около 1 км и експозицията вътре представя историята на обсадата. 

Защитата на скалата, организирана чрез тунелите, е дала резултат и цялото испанско войнство се оттегля без успех. 

Сигурно заради тази ефективност гибралтарци разчитат на тунелите и през Втората световна война. В навечерието на войната канадски и френски инженери  правят друг лабиринт от военни тунели и така възниква и вторият комплекс. 

За тунелите от Втората световна война просто нямаме сили, а и предполагаме, че са подобни, затова се отправяме към последната забележителност на резервата- Мавърския замък.

Замъкът е от 12 в., приеман е като едни от символите на Гибралтар, сложен на петте гибралтарски паунда. След мавърските красоти и детайли в Алхамбра, Гранада и Кордоба замъкът тук ми се стори доста постен- малко е останало от него, а и това не е реставрирано. Но пък гледката към плажа и града си струваха.

Изморени от дългата разходка, решихме, че е време за заслужена почивка и биричка в един от пъбовете по главната улица.

И така- ако сте наблизо и сте настроени за хубава разходка, не пропускайте Гибралтар! 

Носете си паспортите, удобни обувки (особено в случай, че лифтът не работи), британски лири и/или дебитни карти (в евро не можете да си платите входа за резервата наример, но чейндж бюра и банкомати разбира има достатъчно също) и настроение за нещо различно.

Несебър на Йордановден

ЧНГ 2013!

Влакът за 2012 си тръгва, 2013 пристига

Намираме се на една гара, пристигнахме с влака от 2012г, слязохме за малко и вече се преместихме на перона, където ще пристигне влакът за 2013г.

Докато дойде, все пак имаме малко време да си спомним как мина пътя до тук, а после и да се стегнем за това, което ни очаква. И така какво видяхме по пътя? 

-         малко спомени от предишни пътувания в Малта

-      изгубени във времето скални църкви около Свиленград – до селата Маточина и Михалич

-         Глухите камъни до село Малко Градище

-         море от лавандула на крачка от Черното море

-         столицата на Бавария

-         и сърцето на южна Испания – Андалусия

На къде ще ни заведе 2013? Ами, ще се върнем към някои от несподелените истории от Мюнхен, ще довършим разказа за Андалусия и, ако нищо не ни попречи, ще има и още нови пътеписи. :)

Благодарим на вас, верните ни читатели, за проявения интерес към нашите писания.

Надяваме се да са ви били забавни и да са послужили за източник на информация и ви пожелаваме всичко най- добро в новата 2013 година, много осъществени мечти и хубави преживявания на път. :))

В и П.

P.S.: най-популярните постове тази година бяха –

На първо място : Музей на социалистическото изкуство в София

Второ място : Мюнхен –милионното село

Трето място : Музеите на Мюнхен

Весели празници 2012!

Севиля – разходка във времето

Потопени до уши в испанското ни приключение, седим във влака и четем за пореден път цялата информация, която събрахме за столицата на Андалусия. Очакванията ни са големи, подхранени от това, което видяхме в Гранада и Малага и искаме да видим колкото се може повече от града.

Поради тази причина решихме да останем  за една нощувка в Севиля преди да потеглим за следващия град. Освен това за вечерта сме планували да отидем на  фламенко шоу и се радваме като малки. :)

Севиля е четвъртият по големина град в Испания и е дом на 700 хиляди жители. Жегата не е нещо необичайно в Испания, но тук бъдете готови за посещение на втория най-топъл град в Европа със средна годишна температура от 25°С. (Не е изненада, че първенството се държи от стотина километра отдалечената Кордоба).

Историята на града е дълга над 2000 години, през които най-много се отличават годините на Мавърският халифат и златната ера след откриването на Америка, когато Севиля е била единственият град с право да търгува с Новият свят.

Това е било възможно благодарение на река Гуадалкивир, която съврзва континенталния град с морето.

Днешната Севиля е модерен европейски град с добре уредена градска среда и фукнционираща мрежа на градският транспорт. Модерната архитектура добре се е вплела в контекста на историческите сгради и новото  добре се допълва със старото. (Това умение са го освоили и други западни държави и винаги радва окото на посетителя.)

Поглеждайки картата на града се вижда, че историческият център се намира на северния  бряг на реката, а като отправна точка може да ви послужи Катедралата и кулата Хиралда.

Ние се запътихме на там, защото хостелчето, което избрахме за преспиване, беше на 100м от  катедралата. Разглеждайки офертите в booking.com видяхме, че никак не е трудно да се намери преспиване в самия център на цени, започващи от 19€/човек.

Старият град е пълен с туристи и в края на октомври много по-жив от което и да било друго туристическо или не място, което посетихме. Голямата опашка пред входа за катедралата ни отказа от мисълта да я посетим.

Вместо това малко пообиколихме насам-натам, чакайки да стане време за нашият Free walking tour. Разгледахме катедралата от различни ъгли и пак се върнахме пред фонтана на Plaza Virgen de los Reyes от северната страна на храма.

Катедралата е била построена през 15.-16. век на мястото на тогавашната джамия а характерната кула Хиралда е бивше минаре. По- широчките му размери са позволявали на муезина да се качва с кон до върха на кулата. Днес цялата сграда е толко реконструирана, че някогашният мавърски дух съвсем е отстъпил на християнската готика.

След малка почивка се събира нашата групичка (около 30 души) и забавният италиански гид ни развежда из стария град.

Първа спирка е пред портата на Alcazares. Двореца на мюсулманските владетели, по-късно превърнал се в дворец на Фернандо III и наследниците му.

От там тръгваме по тясните улички на еврейският квартал Barrio Santa Cruz. 

Разходката по тесните, криволичещи улички диша атмосфера на средновековните алхимици, рицари и романтични истории с не винаги добър край.

Долните етажи от къщите, също като някога, се ползват като магазинчета, а тесните улички неочаквано ви извеждат на малки площадчета с портокалови дървета. 

Тук имате възможност да разгледате къщите с интерсни тежки, конопни завеси, събрани на роло от външната страна на вратите на балконите.

Фелипе ни разказва разни сантиментално-романтични истории от отминалите векове. Една от тях разказва за еврейска девойка, която се срещала с християнски войник. Когато разбрала за заговор, готвен от евреите срещу християните, казала на любимия си, който пък казал на надчинените си и готвеният заговор е удавен в кръв.

След като разбра че е причинила смъртта на семейството си, Сусана се самоубива. ... Да, леко сапунен сюжет, но тук в Санта Круз някак си добре си пасва, и човек лесно може да повярва.

После продължихме из Jardines del Alcazar – един от няколкото парка в града и пак се гмурнахме в еврейският квартал. Освен магазини тук се намират и много симпатични малки барчета и ресторантчета, някои от тях  толкова забутани, че може да ги намерите само случайно.

Обиколката отиваше към края си. Стигнахме Avenida de la Constitucion с интесната сграда на Adriatica и тук видяхме и най-актуалното лице на Испания – протест пред сградата на кметството. Но имаше достатъчно място за всички, така че ни остана само бегъл спомен и нищо повече.

Обиколката свърши, ние решихме, че след цял ден ходене е време за хапване. Избрахме си заведение на принцип – я да видим къде сядат местните и не сбъркахме.  Тапасите бяха чудесни. Поляхме ги с малко биричка и се прибрахме.

След като поотморихме леко и  след душ почуствахме прилив на нови сили тръгнахме и към черешката на севилската ни торта – вечерно фламенко шоу.

Тук ще вложа една размисъл за снимането. – Първо да кажа – от фламенко вечерта нямаме никакви снимки. Веднага ще обясня защо. Понеже трябваше да е бар, очаквах слабо осветление, а не съм от хората, които ще щракат със светкавица в лицата на други хора и ако някой ми направи забележка, да се правя на ритнат. То случайно, аз не знаех, уж беше изключена ... и после с гордост да си показвам снимките.

Второ – обикновено, когато сме някъде и снимам като луд – пръви ден, втори ден, трети ден и ... малко по малко започва да ми писва. Вместо да се наслаждавам на атмосферата на места, на които може и да не се върна повече, аз мисля как да направя композицията, къде да застана, внимавам да не ми влезе някой в кадър и оставам с чувството, че нещо ми убягва и после го търся вкъщи, разглеждайки снимките.

Не, че имам нещо против снимането, напротив – обичам да правя снимки, но искам да имам достатъчно време и да се насладя на мига и да направя снимка, от която да остана доволен.

И така, за фламенкото ще трябва да се доверите само на разказът ми :)

...

Влизаме в една малка кръчмичка. До входа има наредени каси от бира и около 40 стола в квадрат. По средата е празно каре с големина 2x2 метра. По-назад се намира продълговатият бар плот, около който стоят няколко мъже и гледат  мач по телевизията. Малко телевизорче, закачено над хладилника с бирите. Взимаме си по една бира и се настаняваме на втория ред и чакаме да започне продукцията.

Постепено се запълват всички столове, остават само 4 празни, срещу нас. Появява се един тъмен иберийски субект, провиква се нещо към бара и бармана изключва звука на телевизора. После влизат трима мъже и една жена. Жената е облечена в червена рокля с панделки и голи рамене. Мъжете – в черно ;)  един от тях носи китара. Четиримата се покланят на аудиторията и сядат.

Момент тишина. Всички се наместват, чува се скърцане на столове и търкане на краката по дървеният под. Китариста гали струните и ни поднася мелодия, израсла под горещото слънце на Андалусия. Останалите трима пляскат ритмично с ръце. Мелодията разказва за красива циганка, която скита със семейството си.

Въздухът в бара става все по-тежък и горещ. Следващото парче вече е придружено от гласа на втория от музикантите. Освен китариста всичките пляскат ритмично с ръце и тропат с крака, обути в обувки с дебели токове. От ударите се тресе целият под. Изведнъж жената става и започва да танцува на мелодията на китарата, но продължава да подържа ритъм с крака, заедно с другите двама. Върти се в магическият ритъм, а крайчетата на роклята ѝ се удрят в коленете на хората, насядали около тесния подиум.

Циганската красавица е влюбена, но любимият ѝ го няма. Девойката е тъжна, но все пак с надежда чака любовта си. Последният от четиримата става на крака и се включва в танца.

Двамата танцуват като пламъци над огнището в циганският лагер. Ту се издигат високо, ту се обръщат, обикалят се, почти се докосват и се отдалечават. Публиката бурно аплодира след всеки танц, а от улицата напират още хора да влязат, но няма къде, барчето е пълно.

Струва ми се че въздухът в бара е на свършване, а музиката все още ни разказва всичко, което не сме си помислили да попитаме за Испания. Идва последната песен. Цялата сила на страстната любов, на вечния танц на мъжа и жената, преразказан с блясък в тъмните очи на разказващия,  всичко това минава през нас като горещ вятър.

Музикантите стават прави и се кланят на публиката. Викаме, ръкопляскаме, искаме още.

Музикантите и танцьорите пак се кланят и засвирват още една последна песен. Танцувайки, излизат от сцената  и съпровождани от музиката си се отправят към задната част на бара.

Музиката спира, музикантите изчезват. Рабирам ги напълно. Пред такава публика трябва да избяга човек, докато има сили, защото доброволно не бихме ги пуснали.

...

Следва дълбок сън, ранно ставане и ден в Кордоба :)

П.С.:  Севиля е толко красива и завладяваща, че един ден определено не е достатъчен за посещение. Идеалният престой би бил 3 дни за да имате време за всичко. ;)