четвъртък, 17 януари 2013 г.

Гибралтар


Днес ще продължим пътуването в Андалусия, предишните части ще намерите тук : Севиля, Гранада, Малага и за Андалусия общо.

Mалък полуостров, скала-град, заобиколен от Средиземно море и Атлантическия океан, великобританска територия, на няколко крачки от Испания, на един поглед от Африка, където живеят в природна среда едиствените европейски маймуни- маготите. 

Това е общо взето информацията, която знаехме предварително и която звучи достатъчно интересно, за да му отделим ден от испанското ни приключение.


Има  много варианти на организирани екскурзии до Гибралтар с автобуси от курортите южно от Малага, но повечето съвети в интернет бяха да се отиде с междуградски транспорт, за да се избегне дългото чакане на границата, което е неизбежно, ако сте с кола под наем или с туристически бус. 

В полза на тези съвети е и фактът, че разстоянието от Малага до Гибралтар е само 120 км. До последния испански град на самата граница Ла Линеа има редовни автобуси, които за 10-15 Евро (в едната посока) и за около 2 часа ще ви откарат до автогарата в Ла Линеа. 

Оттам минавате границата пеш без излишно чакане и разполагате с времето си, както намерите за добре. Няма толкова голямо значение как ще стигнете до там, но не забравяйте да си вземете паспорта! С лична карта минават само испанци и гибралтарци, за всички останали се изисква паспорт.

Ние тръгнахме с междуградския автобус и ето ни в Ла Линеа. От автогарата хващаме улицата към скалата, която се вижда и няма как да объркате посоката, а и тълпата, която върви към Гибралтар, също ориентира. 

Понеделник е и явно всички са тръгнали на покупки, защото магазините в Гибралтар са затворени през уикенда.

След 10-тина мин. сме на границата, показваме си паспортите и вече сме официално на Гибралтар, но не съвсем. 


Остава само да минем по алеята с гръмкото име Уинстън Чърчил Авеню, свързваща граничния пункт с града, когато пред нас се спуска бариера, светофарът светва червено за всички- пешеходци и автомобили- и чакаме... да кацне самолетът.


Да, авенюто, което води до Гибралтар пресича пистата на местното летище Gibraltar International Airport, използвано от British Airways, Easy Jet и  Monarch. Когато каца или излита самолет, движението се спира, докато трае маневрата (за 10 мин.). 


Ами, умно измислено- когато територията на Гибралтар е едва 6.5 км², повечето от които са стръмна скала, равните участъци трябва да се използват рационално. 


За този ден на полуострова самолети в движение по пистата видяхме два пъти- използва се достатъчно често за по-малки и големи самолети и на жителите и редовните посетители не им прави впечатление, но за нас си беше изненада.

Самолетът кацна нормално и тръгваме към града. Искаме да видим фарa и джамията на Точка Европа (Europa point) на най-южната част на Гибралтар, както и паркът с маймуните Upper Rock Nature Reserve, разположен по билото на скалата. 


Спираме се за карта в туристическия офис на границата. Мислехме да се качим първо на скалата с кабинковия лифт, но времето отново ни прави деня предизвикателен. Този път не е дъжд, а е вятър- лифът не работи днес заради силния вятър, а това е най-лесният и приятен начин да се разгледа паркът. 

Информация за цените на лифта и станциите можете да намерите тук: http://www.gibraltarinfo.gi/gibraltar-tickets.aspx

Е, нищо, вече свикнахме да се приспособяваме към капризите на времето. Решаваме да тръгнем пеш към парка- 6 км. не са много и изкачването до 426 м. също не изглежда трудно. 

Към парка има два входа, единият- близо до търговската централна улица, другият- в южната част на полуострова.
До централната улица стигаме бързо. Първите знаци за принадлежност към Великобритания се забелязват още на пръв поглед- червените телефонни кабини и кошчета за боклук. 

И продължават да напомнят, сякаш за да не объркаш къде се намираш-  градските автобуси дабълдекъри и полицаите със смешните шапки. 



Чудехме се дали старите, но все още неотменени, английски закони важат и тук. Като този, че бременна жена на улицата има право да поиска от полицай шапката му и да я ползва като гърне за пишкане, а той няма право да ѝ откаже, но не проверихме:). 

А и разбира се- съвсем не липсват обяснителни, предупредителни и забранителни надписи навсякъде. Не липсва и веещ се британския флаг, и билборд с поздравления за юбилея на кралица  Елизабет II-  все пак тя е държавният глава на полуострова.


Главната улица е осеяна с пъбове в английски стил и магазини, най-вече за цигари, алкохол и парфюми, целият остров е duty free, така че не е чудно, че търговската улица прилича на безмитна зона на летище, а испанците и англичаните идват тук за изгодни покупки.

Поотплеснахме се из шаренията на Главната и пропуснахме  табелата за входа на парка, така че продължихме пеш към Точка Европа за фара. 




Пътят- хубав асфалт, само направо и само нагоре, радвахме се на гледката към града и се започна едно изкачване- слизане, пак изкачване и така- час. Най-накрая стигнахме до Europa Point.


Оказа се, че това е нов  парк с кафе, игрище за деца, алеи за разходка и красива гледка към Африка. Разходихме се до фара. 


Завършен през 1841 г.,  изглежда като на картичка: бяло-червен, дори не е много висок, но светлината му се вижда на разстояние 27 км., а отзад в далечината на отсрещния бяг се белеят мароканските градове. 

Най-голямата и най-новата сграда в този ареал обаче е джамията Ибрахим-ал-Ибрахим, построена през 1997г. за 5 милиона Евро от арабски принц. 


В района има още и католическа църква, до която не стигнахме, защото ни духаше силен студен вятър. Съжителството на джамията и църквата напомня за културната смесица, която образува Гибралтар. 

Населението е едва 30 000- това са британци, испанци, португалци, италианци, малтийци, израелтяни, мароканци и алжирци. Та те,  като граждани на Гибралтар, се наричат просто гибралтарци, а точката, в която техните култури се преплита, е Гибралтар. 

Жалко, че не успяхме напълно да уловим духа на тази смесица, но за няколкото часа, прекарани там, можем да кажем- това не е Англия, не е Испания, нито е Италия или Малта. Това е от всичко по малко. 

Официалният език на Гибралтар е английският и за разлика от Испания, където някакъв английски е рядкост, тук комуникацията не е проблем. Въпреки че всички говорят английски, помежду си жителите на скалата ползват езика на произхода си и най-често долавяната реч  май  все пак е испански.

Без да се бавим повече на Точка Европа се отправихме към най-голямата атракция на Гибралтар- резервата на върха на скалата. Попитахме в туристическия център при фара за пряк път до входа му. 

Много търпеливо и любезно служителката обясни, че трябва да се върнем около 2 км. назад или да го направим с автобус и оттам пеш към парка. Учуди ни се, че сме решили да ходим пеш, по-късно разбрахме защо.

Решаваме да почакаме градския автобус. Билетчето се купува от шофьора за гибралтарски или британски лири. С тях можете да се разплащате навсякъде тук, като гибралтарските пари си важат само на Гибралтар. 

С градски автобус за 2-3 спирки стигнахме близо до входа на парка. Направи ни впечатление, че почти всички други туристи бяха с автомобили. Те не само, че не са забранени на територията на резервата, но дори са предпочитани, като за автомобил има отделна такса. 

Повече за тарифите за Upper Rock Nature Reserve вижте тук: http://www.gibraltarinfo.gi/gibraltar-nature-reserve.aspx

Ние влязохме през така наречената Еврейска порта, където са Стълбовете на Херкулес, с които според една от легендите той е маркирал началната точка на пътешествията си.

Платихме си билетчето, което включва посещение на всички обекти в рамките на парка, получихме карта с атракциите и избрахме първата- пещерата на Св. Михаил. 

Табели не липсваха и след половинчасово изкачване ето ни пред пещарата. Това е и първото място, където ни посрещнаха маймуните маготи :) 


Бяхме чели, че са доста нахални и че не е препоръчително да стоиш пред тях с храна ( в You tube има интересни клипчета на нападнати ядящи хора от гибралтарски маймуни), така че дори в раницата нямахме нищо да ядене.




Маймуните, живеещи в дива среда в резервата, са около 300, всички от безопашатия вид магот. 







Малките маймунки-бебета са много миловидни, родителите им изглеждат  отдадени на домашните задължения да топлят малките с телата си, подрастващите- игриви, а по-възрастните са направо лениви и нищо не ги трогва- седят и съзерцават. 



На пръв поглед всичките предупреждения по табелите и брошурите- не хранете маймуните, не галете маймуните, не дразнете маймуните, защото  а) драскат и хапят, б) има глоба от 500 £- ни се сториха пресилени и излишни. Но това е само на пръв поглед. 

Маймуните от всички възрасти са всъщност нахални, явно непрекъснато гладни (за храна или за внимание), за наша радост позират пред камери с удоволствие и никак не се страхуват от хората. 


По-скоро е обратното- туристите се страхуват от маймуните. Маготите си знаят, че резерватът е тяхна територия,  посетителите са им гости и мислят, че всичко им е позволено. Спокойно се катереха по огледалата на колите до покрива, скачаха по колите дори в движение и сигурно се смееха на внимателните опити на шофьорите да ги свалят от там без да ги докосват.

Шофьорите леко увеличаваха скоростта, за да се стреснат маймуните и да ги принудят да скочат долу, спираха, отваряха и затваряха шумно вратите на колите, за да ги изплашат, но това не помага. Маймуните се возят по покривите и слизат, когато си решат :). 


И сигурно не е случайно, че местата, които са си избрали за обитаване, са все при другите туристически атракции, където има много хора- при пещерата, при тунелите, при променадата.

Нас маготите ни нападаха често. Харесаха си нашата червена раница и явно бяха решили, че там има сандвич или орехи, или бисквити, или банани. А ние имахме вътре само карти и дрехи. Докато си вървяхме се протягаха към джобовете на раницата и се опитваха да дръпнат вързулките на ципа. 

Никак не са плашливи и не се стряскат от устни заплахи като Къш, Махни се, Назад, нито от тропане с крак и лоши погледи от наша страна. 

Седнахме за почивка на скамейка и се зазяпахме в хубавата гледка, откъдето и кралица Елизабет е съзерцавала града при посещението си тук, докато другите туристи не ни казаха, че маймуните ни ровят в раницата, оставена настрани. Така че, ако ще ходите там- внимавайте :).


Пещерата на Св. Михаил (St. Michaels cave) е една от многото в скалата на Гибралтар. Вероятно е най-красивата- посещавана е от 1 мил. туристи годишно. 

Използвана през 19 в. като място за пикници, сватби и дуели, през Втората световна война- като военна болница, в днешно време най-просторната ѝ част е организирана като зала за концерти със сцена, съответното осветление и т.н. 




Пещерата е дълга 300 м, туристите се предвижват еднопосочно, а, ако случайно се зазяпате по красивите и внушителни сталактити и сталагмити, веднага някой от охраната ви подвиква- Не спирайте тук, моля, продължете. 

Красиво е и е подходящо осветлено, въпреки че нашите снимки не улавят точно, каквото виждаме.

Следващата ни цел бяха тунелите. Цялата скала е прокопана от подземни коридори от различни исторически епохи и статистиката казва, че на Гибралтар има повече тунели, отколкото улици. 



Накратко Гибралтар е бил финикийски, гръцки, римски и през 8 в. става арабски, после- испански. 

През 18 в. скалата е завоювана за Великобритания и от тогава остава британска. Бъдещето на Гибралтар все още е въпрос на спорове и референдуми- испанците си го искат обратно, британците не го дават, а самите гибралтарци са доволни със сегашното положение, не искат промени, а просто да ги оставят на мира.

Тунелните комплекси, които са част от резервата, са два- от Испанската обсада и от Втората световна война. 



Ние решаваме да видим тези от Великата обсада от края на 18 в., прокопани и използвани от британците, за да се отбраняват от испанците, които от 1779 г. в продължение на 4 години са се опитали да си върнат Гибралтар.

Пътят до тунелите е в същия стил- асфалтираният път катери нагоре, после ни спуска надолу, после пак нагоре. 

Тунелите представляват широки коридори и стаи с процепи в скалата, от където британците наблюдавали нападащите испанци и са ги обстрелвали с топове. Тунелите са дълги около 1 км и експозицията вътре представя историята на обсадата. 

Защитата на скалата, организирана чрез тунелите, е дала резултат и цялото испанско войнство се оттегля без успех. 

Сигурно заради тази ефективност гибралтарци разчитат на тунелите и през Втората световна война. В навечерието на войната канадски и френски инженери  правят друг лабиринт от военни тунели и така възниква и вторият комплекс. 

За тунелите от Втората световна война просто нямаме сили, а и предполагаме, че са подобни, затова се отправяме към последната забележителност на резервата- Мавърския замък.



Замъкът е от 12 в., приеман е като едни от символите на Гибралтар, сложен на петте гибралтарски паунда. След мавърските красоти и детайли в Алхамбра, Гранада и Кордоба замъкът тук ми се стори доста постен- малко е останало от него, а и това не е реставрирано. Но пък гледката към плажа и града си струваха.





Изморени от дългата разходка, решихме, че е време за заслужена почивка и биричка в един от пъбовете по главната улица.

И така- ако сте наблизо и сте настроени за хубава разходка, не пропускайте Гибралтар! 

Носете си паспортите, удобни обувки (особено в случай, че лифтът не работи), британски лири и/или дебитни карти (в евро не можете да си платите входа за резервата наример, но чейндж бюра и банкомати разбира има достатъчно също) и настроение за нещо различно.





5 коментара:

  1. Анонимен14 юли 2013 г., 0:36

    Страхотен пътепис:)Определено ме запали !

    ОтговорИзтриване
  2. Много готино. Сега си организирам пътешествие до Мароко и ще включа Гибралтар, та попаднах и на пътеписа ти.

    ОтговорИзтриване
  3. Прекрасно описано пътешествие из Гибралтар!Два пъти съм била там,но никой не разказа толкова подробно за забелижителностите,които посетихме.Благодаря!

    ОтговорИзтриване
  4. Много благодаря за тази интересна статия.Радвам е че ни разказвате своите преживявания и се надявам по често да се случва. И за мен е мечтана дестинация както и Дубай където можем да се насладим на вкусни морски специалитети и интернационална кухня в спокойна обстановка. Ако разбира се не ни притеснява фактът, че някоя огромна риба може да гледа с интерес към чинията ни.
    Трябва да сме облечени елегантно и задължително да си направиме предварителна резервация през сайта на хотела, при това поне две-три седмици преди желаната дата.Общо взето има невероятни места по света си струва да обикаляме.

    ОтговорИзтриване
  5. Към днешна дата в Гибралтар можеш да влезеш с българска лична карта и да се разплащаш в евро. Препоръчвам дестинацията!

    ОтговорИзтриване