Родопите 3 – село Орехово

Последната част от нашата родопска разходка ни заведе до селото Орехово. Тук ни изведе пътя, по който бяхме тръгнали от хижа Кабата и Цирикова църква. 

Маршрутът от хижата е лесен и минава по черен горски път през гъстата иглолистна гора. Трябваше да ни е като един вид отмора на предпоследния ден от разходката ни – посоката е само на долу.

Да, обаче планината бе решила малко да ни върне на земята и да ни припомни, че не сме на разходка в парка, а насред дива природа и слизаме от 1800 до около 1000м надморска височина.

От известно време облаците, събиращи се над нас, бяха повод за дебати ще вали ли – няма ли, ще стигнем ли до селото сухи и т.н. 

По едно време като се стъмни насред бял ден, задуха един сериозен вятър и всички дебати секнаха. На никой не му се говореше, докато рови в раницата за дъждобран, а и времето се промени толкова рязко, че едва ли имаше време за приказки.

Първо ни намокри обстойно, после започна и градушка, а около нас всичко побеля. Парченцата лед ми приковаваха погледа в земята, докато ме биеха по главата, карайки ме да си мечтая за шапка под качулката на дъждобрана. 

И малко след като станахме вече вир вода – в буквалния смисъл на думата – дъждът спря. Е, не грейна слънце веднага (за повече драматизъм в разказа), остана си студено и намусено, но поне спря да ни шляпа по ушите.

(Тук да кажа, че има смисъл нещата в раницата да са сложени в найлонов плик - нищо, че времето изглежда безоблачно. И един – два стари вестника също могат да се окажат много ценно нещо, когато в последствие искате да си изсушите обувките.) :)

Мокри и с леко спаднал морал, достигнахме поляните над село Орехово. 

От първите гледки се виждаше едно сравнително по-голямо село, (имам предвид по- голямо от Лилково и Ситово например) разположено терасовидно на противоположните склонове на планината.

Над селото се спряхме да разгледаме водопада Скакалото, за което в нета пише, че лятото пресъхва – не знам, възможно е, но ние го заварихме в добро състояние. (На другия ден ходехмe до Дуплевския водопад, намиращ се пак в близост до селото, и там вече нямахме късмет – на края на април беше пресъхнал).

Близо до водопада се намира и един от многото параклиси в околността. Тук вече бяхме излезли от гората и се озовахме на една  поляна между разцъфнали дървета и висока трева, селото съвсем на близо, а с него и възможността да съблечем мокрите дрехи и да се стоплим.

Докато стигнем до къщата за гости, където ни беше нощувката, малко се разходихме из селото.

Както и на други места в Родопите, беше много чисто и подредено. Някои от къщите бяха стегнати и подържани, някои – явно напуснати отдавна – се рушаха. Като цяло обаче се усеща повече живот в селото, не е някое забравено място, пазено от баби и дядовци, докато внуците вече не си спомнят откъде минава пътят.

В селото има магазин с основни хранителни стоки, църква, 175 жители и няколко къщи за гости, сдружени в Туристическо сдружение – село Орехово (страницата тук ).

Идеята на такова сдружение е много добър пример за това  как съединението прави силата. Тук се получава леглова база от 120 легла, в няколко различни къщи за гости, но не далеч една от друга (селото все пак не е толко голямо) с обща презентация на страницата, с посочени примерни маршрути, контакти, снимки – всичко, което ви трябва, смислено презентирано и лесно достъпно.

Така се прави селски/планински туризъм. Има много места за настаняване, които биха могли да си вземат пример от къщите в селото.

Ние спахме в къща за гости Рая  и останахме предоволни.

Домакините ни бяха приготвили вечеря, включваща  освен друго и родопски пататник (отличен), превъзходна домашна ракия, а накрая разбрахме, че домакинът ни – бай Любен, свири на родопска гайда и може да пее прекрасни родопски песни. Заедно с още двама негови колеги от местния състав за народна музика ни изнесоха концерт, които за момента ни накара да забравим всичко друго, освен звездната пролетна нощ, хубавата компания, планината и неините песни.

Ако искате да послушате малко родопска музика и да чуете разказите на самия бай Любен и жена му Стефка, кликнете тук. :)

На другия ден разгледахме околността на селото. Вече споменах водопада Дуплево, който за съжаление беше пресъхнал, но недалече от него се намира Челевешката пещера, където според преданията са убити българи, отказвали помохамеданчването. Така че освен по-дълги маршрути оттук могат да се правят и по-къси преходи и разходки.

Освен това Орехово се намира и на път на един много по-дълъг маршрут – Хвойна – Пампорово – Арда – проход Елидже.

След разходката  хапнахме още веднъж от вкусните родопски ястия и след обяд си взехме довиждане и тръгнахме за село Хвойна, откъдето имаше автобус за Пловдив.

Приятно изморени, почернели от горското слънце, се гмурнахме обратно в цивилизацията и се чувствахме все едно идваме от друг свят.

Един тих  спокоен свят без gsm покритие, свят където непознати хора, които срещаш те поздравяват и желаят приятен ден. Свят, където не се бърза, на всичко се отделя толко време, колкото е нужно.

Свят, който сме загубили и толкова усилено търсим.

Родопите 1 тук, Родопите 2 тук

Родопите 2 - Лилково - х. Персенк - х. Скални мостове

След закуска си взехме довиждане с домакините и вече малко аклиматизирани и посвикнали с родопските гледки тръгнахме в посока хижа Персенк.

Първо обаче се спряхме да разгледаме лилковската църква Св. Архангел.

Докато чакахме бабата, която държи ключа на храма да дойде и да ни пусне вътре, разгледахме малко повече и самото село. Подобно на Ситово то е разположено на заобикалящите го склонове и има красиви планински къщи.

За жалост доста от тях са празни и се рушат. В селото живеят предимно по-възрастни хора а центъра на местните събития е изглежда църквата и бирарията Щайнер, намираща се срещу нея.

Останахме известно време в добре поддържаната църква, тиха и мистична като планините, в които се намирахме и след това потеглихме по пътя за хижа Персенк.

Маршрута ни водеше по пътя, излизащ от селото, но след няколко завоя влезнахме в гората.

Боровата гора беше тъмна и непростъпна, а маркировката на пътеката по-скоро я нямаше, но това не ни притесняваше особено, защото си имахме кой да ни води.

Минахме покрай едно параклисче, направихме си почивка и пак продължихме. Пътят  ни изведе в местността Митницата, където е минавала границата на Тъмръшката република  и не след  дълго достигнахме хижа Персенк.

Хижата е мъничка, но предлага някои основни неща: чай, ракия :), топла супа и други дреболийки за хапване. Ако искате да спите тук – има бунгала които може да си наемете.

За контакти вижте страницата на хижата.

От хижата можете да продължите към Чудните мостове (което бе нашият маршрут) или към село Орехово, към което се слиза по не много подържан, но все пак път.

Ние се разходихме наоколо, попихме малко бира, любовайки се на свежия  планински въздух и красивите гледки,  а разговорът  често се завърташе към прозиращите заснежени участъци по-високо в планината. Въпреки че бяхме на 1700м височина, при нас сняг нямаше, а и времето последните няколко дена беше топло и приятно.

Изпълнени с очаквания си легнахме, за да се наспим за следващия ден.

Сутринта потеглихме първо към връх Персенк (2074м) като минахме през стар римски път, водещ  до Беломорието.

Според интернет това е най-добре запазеният римски път в България. Вървейки по него, човек просто няма как да не се зачуди колко ли труд е бил нужен, за да се домъкнат и подредят такива камъни на таково отдалечено място.

Освен чудене по въпроса за уменията на древните строители, също трябва и да внимавате за отбивката до връх Персенк, скрита между дръветата, но след умерено изкачване стигате до 2074м надморска височина и ви се открива поглед чак до другата страна на долината, където се намира Пампорово с характерната си кула Снежанка.

От Персенк пътят слиза вече надолу чак до хижа Скални мостове, контакти тук  (защо на хижарите не им пречат негативните коментари в секцията за отзиви не мога разбера. Ние няма да коментираме, само ще кажа, че условията не са за претенциозни хора.)

До хижата има свестен асфалтов път, така че става и за обикновени автомобили.От хижата е много близо до скалния феномен Чудните мостове. (около 30 минути)

Чудните мостове беше едно от нещата, които отдавна исках да видя и до голяма степен ме бяха мотивирали за избирането на този маршрут. Самите мостове са много живописни и определено са едни от най-впечатляващите  природни забележителности на България.

За съжаление ние уцелихме празничен ден и навсякаде беше препълнено с хора – за пълна наслада от природата бих препоръчал делничен ден, когато мисля, че мястото ще е само ваше :). 

Обратно от хижата Скални мостове тръгнахме по пътя към хижа Кабата, пътят ни водеше под билото на планината с гледки към околните върхове и поляни. 

В хижата само обядвахме, но мисля, че може и да се спи, контактите са тук  (в коментарите  отдолу има и други телефони за контакт, евентуално ще ви се наложи да повъртите малко, докато нацелите актуалния номер :)

От хижата може да се посети Цирикова черква, преходът е кратък (може би 30 минути), а гледките оттам също са интересни.

Малко под самия връх, където се намира и параклисче, има интересно скално дере, в което може да влезете за повече емоции и да го разгледате.

От хижа Кабата, където се върнахме, прекосихме поляната и се запътихме към село Орехово- крайната точка на маршрутът ни.

Пътя до Орехово и впечатленията ни от селото ще опиша в следващия пост :)